– Аз съм Теа – каза приятен женски глас. – Винаги ли така завързваш разговор?
Китката беше тънка и гладка, ръката му лесно я обгръщаше. Той я пусна, отстъпи назад – и осъзна, че пръстите му лепнеха.
– Ти кървиш.
– Да – съгласи се гласът. – Доста. Синият съд вече има поне два-три пръста кръв на дъното си. Мисля, че този път срязах твърде надълбоко.
Той се зачуди дали не беше пияна.
– Коя си ти?
– Теа – повтори тя. – Не виждаш ръката ми, но съм я протегнала, за да се здрависаме, както би трябвало. Не разкървавената, разбира се.
Слабата ѝ ръка беше със загрубяла длан: робска ръка.
– Срязала си се сама? – попита той.
– Да, сама – отвърна тя мило. – Не го правя твърде често. Китката ми изглежда като твоя гръб.
Той се стресна.
– Ти си Ариус, нали? Римско име, дадено на британец. Теа всъщност е гръцко име, дадено на еврейка. Извинявай, ще млъкна. Предполагам, че просто искаш да седнеш в някой тих ъгъл и да се напиеш.
Той седна облегнал гръб на стената и допи остатъка от виното на няколко глътки. Очите му вече бяха свикнали с тъмнината. Успя да различи замъглен профил, прав нос, неясни очертания на сплетена коса, кръст, приведен над купата. Тя нежно пееше нещо на странен език.
– Щ'ма Йисраел, Адонай Алоуяну, Адонай еход.
Гласът ѝ се плъзна по мраморните стени на банята; топъл мелодичен алт. Той затвори очи, докато странната музика постепенно заглъхна и се стопи в тишина.
– Ариус?
– Какво?
– Ще загубиш ли битката утре?
– Да.
– Жалко. Ще трябва да гледам. Водят ме на всичките игри – добави тя, – а аз ги мразя. Мразя ги, мразя ги, мразя ги.
Стори му се, че чува как кръвта ѝ се стича по стената на онзи син съд.
– И аз.
– Ти също, нали? Така си и помислих. Ти не си като Белерофон, който пие жадно овациите.
Толкова беше тъмно. Сякаш преди сътворението на света.
– Какъв съм тогава?
– Варварин – изпя тя нежно. – Варварин, варварин, варварин. Откъде си, Варварино?
– Бригантия[7]– с изумление чу как завързаният му от виното език заваля думите.
– От Британия, но я наричаме Албион. Далече на север. С планини до морето.
Той все още виждаше планините на фона на нощта, като тъмна дива песен.
– Семейство имаш ли?
– Двама братя. Майка ми почина млада. Баща ми...
– Е бил велик пълководец? – избърза тя.
– Ковач. Той вярваше в желязото и бронза, не в битките. Братята ми ме научиха да се бия. Отгледаха ме с историите за Версенжеторикс.
– Кой?
– Версенжеторикс. Галски пълководец – почти разгромил Юлий Цезар. Героят от детството ми.
– Той как е умрял?
Ариус се усмихна тъжно.
– На арената.
– О… – последва кратка тишина. – Разкажи ми още?
– Имаше… Имаше римска крепост. Наблизо. Плащахме им налози – добитък, зърно, желязо. Братята ми обичаха да се опълчват на римляните. Станаха много самонадеяни, убиха няколко стражи. А римляните убиха тях.
Стрели, приближаващи се щитове, крещящи мъже и цвилещи коне… Мадок пада под ударите на пронизващите го копия, Таркокс е прегазен от трибун на висок кон.
– А ти?
– Бях на тринайсет, а и глупав. Останах да бдя над телата на братята си, вместо да изтичам да предупредя баща ни. Мислех се за Версенжеторикс Непобедимия. Римляните ме плениха, разбира се. Баща ми беше убит. Селото – изгорено. Останалите от нас – продадени.
Пушекът, кръвта, писъците на жените. Тринайсетгодишното момче, което грабва меч, твърде тежък за него, и се впуска срещу враговете си.
Глупаво момче. Ариус отвърна поглед от спомена.
– И после?
Той почти беше забравил Теа.
– Мините за каменна сол. Бях едър за възрастта си; пратиха ме на солните мини в Триновантия. После в Галия. Продължавах да създавам неприятности, продължаваха да ме продават. После – каменната кариера. Това е славното минало на Варварина.
Главата му беше пълна с мъгла. Искаше още вино. Тя не каза нищо и той ѝ беше благодарен за това. Като чу тихото ѝ дишане, погледна към нея. Купата в скута ѝ се беше наклонила, лъскав диск в мрака.
– Защо? – попита простичко той.
Дълги мигове си мислеше, че тя няма да отговори. И тогава:
– Чувал ли си за Масада?
– Не.
– Това е крепост, издигната на високо плато в Иудея. Една гореща, суха страна, която се нажежава под лъчите на слънцето като желязна паница. Там се родих. Преди петнайсет години.
Петнайсет. Звучеше като по-голяма.
– Масада беше пълна с евреи, които отказваха да се предадат. Римляните решиха да ни унищожат, но не успяха. Не и преди да решат да издигнат платформа до върха. Те използваха роби евреи за строежа и затова ние не можехме да хвърляме камъни отгоре, нито да изливаме катран. На робите им отне шест месеца да построят платформата, а после римляните качиха стенобойна машина, за да срутят портите.
7
Бриганти – келтско племе в днешна Британия. Името идва от келтската богиня Бригантия. – Б.ред.