Беззвучна експлозия разтърси зрението ми и пред погледа ми се появи сухото предупреждение на Маркус и подигравателното лице на Теа, и хихикането на придворните. По-малко от година, помислих си аз смразена, а пръстите ми се вкопчиха в жалкия наниз от перли. Теа се задържа почти пет години
– И кой е заел мястото ми сега? – запитах аз. – Тази глупава малка Аврелия Руфина? С какво е по-добра от мен? Да не би да служи на императора по-всеотдайно?
– Съвсем не, Лепида. – Ковчежникът отново се усмихна презрително, този път съвсем открито. – Тя е, как да се изразя, по-нова Стомахът ми се сви, сякаш ме беше ударил с юмрук там. О, богове, как можах да изгубя императора?! Само преди седмица и половина подхвърлях намеци, че ще напусна Маркус, и мечтаех да стана императрица. Ковчежникът направо ме изгони:
– Стражите ще ви съпроводят обратно, Лепида!
В последната минута се разбра, че Паулиний трябваше да остане: "Императорът се нуждае от услугите ви", така че Траян предложи да помогне, за да заведем Сабина у дома.
– Аз ще я нося – каза енергично той и пое отпуснатото ѝ тяло от ръцете на Паулиний. – Лекичка е като перце, а и бездруго, според майка ми, тя ми се пада някаква четвърта братовчедка или нещо подобно. Къде е носилката?
Той със сила си проправи път сред тълпата, надолу по мраморните стълби, навън през една от задните арки. Маркус и Калпурния го следваха с признателност, а Лепида се цупеше най-отзад. Тя се бе върнала от императорската ложа с много пребледняло лице и Маркус се въздържаше да я дразни. Усойниците, дори и след като им се изтегли отровата, все още могат да хапят. Но трябваше да полага усилия, за да не се усмихне. Мисли за нещо сериозно, каза си строго той. Погребения. Съвещания по бюджета. Последната глава на "Илиадата"
– Опитваш се да ни подведеш, Маркус Норбан – прошепна му на ухо Калпурния. – В очите ти танцуват пламъчета.
– Не е вярно! Увеличени данъци. Долнокачествена поезия. Намаляваща раждаемост Лепида се качи в носилката на семейство Норбан, малката ѝ брадичка бе издадена напред, сякаш предизвикваше някого да посмее да я изгони. Траян сви рамене и просто побутна малкото ѝ, обуто в злато краче, за да направи път на Сабина да мине.
– Сега си ти, Калпурния… Сложи главата на малката в скута си.
Той учтиво изчака Маркус да се настани и скочи вътре, а претъпканата носилка се заклатушка надолу по улицата. Лепида стрелна Траян с отровен поглед. Маркус вече не се стърпя и се усмихна.
Сабина беше бледа и се потеше, но клепките ѝ потрепваха.
– Скоро пристъпът ще мине – каза Траян.
– Знаеш много неща за епилепсията, главнокомандващ Траян. – Маркус наблюдаваше как Траян повдига главата на Сабина.
– Това е болестта, за която се моли всеки войник, сенаторе. Александър Велики я е имал, Юлий Цезар също.
Лепида сбърчи хубавия си нос.
– Тя е позор! Да припада пред приятелките ми като някаква слабоумна, на която ѝ текат лигите.
– Би ли млъкнала? – каза вбесена Калпурния, преди Маркус да успее да промълви и дума.
Траян се изсмя.
– Няма нищо позорно в епилепсията. И не е особено трудно да се излекува. Всъщност… – Подаде глава през завесите на носилката и се провикна на носачите: – Завийте надясно и после продължете нагоре.
– Каква е тази врява? – зачуди се Калпурния.
Сабина изстена, а главата ѝ се мяташе напред-назад. Определено се разнасяше невероятна врява. От този тип, който можеше да се чуе само от два вида тълпи: от триумфална процесия и от страстните любители на игрите. В този случай – и от двете.
Пътят към Домус Августана гъмжеше от крещящи плебеи, които се блъскаха и протягаха ръце към червенозлатната купчина от преторианци в центъра… Към преторианците, които носеха на раменете си Младия Варварин върху импровизираната носилка.
Траян пъргаво изскочи навън и подложи рамото си с доспехи срещу натиска.
– Аз съм главнокомандващ Траян! По служебни дела съм! Направете път, направете път! … Ей, бихте ли се отместили? Да, благодаря, направете път… Един момент, ако обичаш… – каза той на един преторианец и се шмугна до носилката. Маркус можа да чуе добре тренирания му глас дори и над глъчката. – Само искам да поздравя този млад мъж за двубоя!
– Кой си пък ти?
Маркус почти зърна Младия Варварин, вдигнат на носилката, обсипан с цветя като за погребение, видя кръвта, стичаща се надолу по ръката му… Ръце се стрелваха към него и режеха кичури от косата му и парченца от туниката му за сувенири.
– Главнокомандващ Траян! Просто исках да ти кажа, че това беше един превъзходен двубой. – Той потупа нараненото рамо на момчето… силно. – Ако някога ти се прииска работа в легионите.