Освен мен, разбира се.
Наведох се и целунах Сабина по челото, като избърсах сълзите ѝ с пръст.
– Толкова много ти благодаря, скъпа! Богове, съжалявам за синините, но наистина много ме ядоса. Още утре ще ти купя нещо хубаво, за да не ми се сърдиш!
Сега, разбира се, трябваше да потегля към Домус Августана. Дали да не отскоча за малко до моята вила на Палатинския хълм, за да се преоблека в новата си синя коприна със сапфири? Не, нямаше време за губене. Червената коприна и перлите, които носех днес също щяха да свършат работа. Хубавата ми носилка вече ме чакаше на задния изход на къщата, както и двамата едри роби, които бях довела за пазачи
– Сабина, ако някой дойде в къщата, не им казвай, че съм била тук Дъщеря ми скочи на крака и ме блъсна. Устната ѝ кървеше и аз забелязах с изненада, че беше висока почти колкото мен.
– Не ме докосвай! – изпищя тя и избяга от стаята.
Ох, наистина, що за хленчеща малка невестулка!
Възмутеният поглед на иконома ясно говореше, че не е свикнал да приема жени със свиреп поглед и покрити с белези главорези в къщата на Норбан.
– Сенатор Норбан вкъщи ли е? – попитах аз.
– Не! Няма никой. Мога ли да попитам за какво.
– Не. – Втурнах се напред с високо вдигната брадичка, сякаш все още бях домина Атина, и той се отмести от пътя ми. Може би навъсеното изражение на Ариус зад рамото ми също помогна. – Къде е сенаторът?
– Наистина не мога да ви пусна.
– Млъквай! – изръмжа Ариус.
Тръгнахме по едно тясно коридорче: икономът кършеше притеснено ръце, Ариус си играеше с ножа между пръстите, а аз се обърнах, за да ги успокоя, а когато завих зад ъгъла… се сблъсках с дребна мека фигура, зад която стояха двама огромни роби. Фигура в червена копринена туника, около която се носеше силен аромат на мускус.
За един миг Лепида Полиа и аз се погледнахме.
Тя беше по-бърза.
– Хванете ги – заповяда тя на робите и отстъпи встрани.
Ариус скочи, острието изсвистя във въздуха. Но в този тесен коридор раменете му се блъснаха в моите и аз се проснах по очи на земята, а още преди да успея да си поема въздух, един от робите на Лепида ме сграбчи за косата и ме притисна към стената с нож, опрян в гърлото.
Вцепених се, острието пробождаше плътта под челюстта ми. Икономът се вкамени, устата му зейна от изумление. Ариус замръзна на място, ножът му спря малко преди да намушка в корема втория телохранител.
Само Лепида се движеше.
– Пусни този нож – каза тя на Ариус. – Или гледай как ще умре!
Ножът издрънча на пода.
– Все същият варварин – изчурулика тя. Очите ѝ блещукаха. – Богове, бях убедена, че си мъртъв, но бих те познала навсякъде. Дори и с тази отвратителна брада. Вървете – нареди на роба зад мен. – Заведете я в… Да, библиотеката на Маркус ще свърши работа! Ариус, върви отзад бавно. Едно рязко движение и тя ще е мъртва!
Едрият роб ме отведе в библиотеката. Съзнанието ми беше парализирано. Маркус, Маркус, предаде ли ни?
– Завържете ги! – заповяда Лепида като властно дете. – Използвайте по-дълго въже за него!
Ариус стоеше доста неподвижно по средата на стаята, очите му се стрелкаха от мен към Лепида и обратно. Робите го завързаха грубо и очите му проблеснаха.
– По-добре го завържете за някоя колона – реши Лепида. – За по-сигурно. А нея можете просто да я сложите на един стол и да ѝ завържете ръцете. Прекалено е глупава, че да е опасна.
Робът свали ножа от гърлото ми и Ариус скочи. Въжето пристягаше краката му около глезените и той падна, като повлече няколко роби след себе си. Освободи едната си ръка и един от телохранителите изрева от болка, когато от носа му бликна кървав фонтан. Но другият се приближи, като разлюляваше бухалка, и аз чух познатия звук от чупещи се кости.
Не. Не. Не.
Те го завързаха за една колона, като удряха главата му в мрамора, а аз видях струйка кръв да се стича от косата към замъглените му очи.
– Надявам се, че не са счупили някоя важна част – Лепида зяпаше към Ариус от подобаващо разстояние. – Оставете малко и за императорските палачи!
Ариус изплю глътка кръв към нея.
– Нравът ти не е омекнал с годините, нали? – Тя гледаше ту единия, ту другия. – Отлично! Сега, що се отнася до вас – марш по стаите си, всички! – нареди тя на робите. – Ако някой издаде и звук, ще разбера и ще нахраня змиите с вас. Вие двамата – посочи едрите си телохранители – заключете робите по стаите им! Претърсете къщата, искам всички да са затворени, в случай че на някой му хрумне да праща съобщение на Маркус. И после ме изчакайте навън при носилката!