Маркус го погледна слисан.
– Ти си луд!
Ариус се наведе, за да се раздвижи.
– Дори и да можеш да се държиш, няма как да те вкараме в стаята на императора! Дори и Паулиний не може да убеди Домициан да приеме посетители, не и преди да мине часът на предполагаемата му смърт!
Теа разплете плитката си и остави косата си да пада свободно върху раменете ѝ.
– Има един човек, когото ще приеме Маркус я погледна. Ариус я погледна.
– Не! – каза Ариус.
– Можеш ли да го разсейваш достатъчно дълго? – попита Маркус.
– Тя няма да разсейва никого! Никъде няма да ходи!
– Напротив, отивам!
Тя се запъти към вратата. Ариус я настигна с две крачки – крачки, без дори и следа от накуцване, както забеляза Маркус – и сграбчи ръката ѝ. Хвана я за раменете и я повдигна от земята, когато се опита да се отскубне.
– Не можеш да отидеш! Той ще те убие!
– И теб ще убие!
– Опасността за мен е по-малка! Той не ме познава, не ме е виждал от години. А теб ще те нареже на парченца!
– И преди се е опитвал… Многократно! Мога да го преживея още веднъж, щом залогът е животът на сина ни! – Гласът ѝ стана по-твърд. – Няма просто да седя и да се моля през цялото това време. Искам и аз да дам своя принос!
Ариус се обърна към Маркус:
– Знаеш какъв е той! Знаеш какво ще направи!
Маркус сви рамене.
– Изборът е неин.
– Именно! – Очите на Теа се присвиха.
– Теа – Ариус стисна раменете ѝ, – ще те убият! Не мога да понеса да
– О, ще можеш да го понесеш! – Гласът ѝ беше безмилостен. – Аз трябваше да го понасям всеки път, когато те гледах на арената! Пусни ме!
Те стояха и се олюляваха леко, плътно притиснати, впили поглед един в друг.
Пръстите на Ариус се отпуснаха, един по един. Очите му горяха с черен пламък.
– Върви тогава… – прошепна той. – Върви!
Тя се обърна и се стрелна през вратата. Ариус остана, загледан след нея за миг, а после се обърна към Маркус. Имаше нещо празно и свирепо в погледа му, което накара Маркус да се дръпне назад.
– Време е да се скриеш някъде, сенаторе! – каза Варварина. – Няма какво повече да направиш!
Теа вече слизаше по стълбите, императорска любовница от глава до пети: високо вдигната глава, пусната коса, празни очи.
Сабина говореше бързо:
– Линий, майка ми разбра, че правите заговор. Паулиний примигна слисан.
– Не правим ни...
– О, не бъди глупав! Няма време за това сега… – каза тя, като разтърси ръката му. – Тя разбра и идва насам, и...
– А?! – опули се Викс.
– Линий и баща ми заговорничат с твоя баща.
– Хей, баща ми е мъртъв! – Викс внезапно се огледа подозрително.
– Не, не е! – рече тя раздразнено. – Нечий баща, наречен Варварина, дойде у нас преди няколко вечери. А ти си Младия Варварин, нали така? Не беше трудно да се досетя. Така че всички те кроят заговор, а майка ми
– Коя е майка ти? – прекъсна я Викс, преди Паулиний да успее да се включи в този странен, бързотечащ разговор.
– Лепида Полиа.
– Тази кучка? – Той се дръпна назад, отново нащрек.
– Да, тази кучка! – съгласи се Сабина. – Мразя я!
– Е… – Викс сви рамене и рече мъдро: – Не бива да ѝ позволяваш да ти се бърка!
– Да, не бива! – съгласи се Сабина разпалено и се обърна към Паулиний. Накратко разказа за случилото се – за майка си, за Ариус и Теа, за всичко – точно и безпристрастно.
Те стояха и се гледаха един друг. Преторианската стража извика нещо към Паулиний. За пръв път той забеляза неспокойните тълпи, които се стичаха на потоци покрай тях на път към Форума, забеляза пазачите – изнервени и неспокойни край портите, забеляза и слънцето, клонящо надолу към реката.
– Ще се погрижа за всичко – каза той и се наведе да целуне Сабина по насиненото чело. Когато всичко това приключи, ще накарам Лепида да си плати, че е посмяла да нарани сестра му. – Много смело от твоя страна да дойдеш тук, Вибия Сабина!
– Да. – Викс се протегна и повдигна лицето ѝ, като се възхищаваше на синините по него. – Тази кучка здравата си е поиграла с теб! Знаеш ли, целувка от гладиатор ще премахне за миг всичките белези Паулиний го перна.
– Ти вече ме излекува веднъж, Версенжеторикс – погледът на Сабина замислено се спря върху Викс, – срещали сме се и преди, знаеш ли?
– Така ли?
– На игрите, когато бях на седем. Ти ми открадна перленото гребенче.
– Не съм! – машинално отрече Викс.
– Открадна го, но няма значение – усмихна се Сабина. – Тогава имах епилепсия. Някой ми донесе от кръвта ти. Гладиаторската кръв лекува пристъпите, така казват хората.