– Нищо. – Той прокара пръсти през краищата на струящата ѝ коса. – Дим и песен.
– Цезаре – тя пристъпи напред и притисна бузата си към дланта му. – Моля те!
– Молиш да пощадя сина ти ли? Защо да го правя?
– Защото е дете!
– Вие евреите нямате ли поговорка: "Греховете на бащата ще се плащат от децата"?
Паулиний зяпна от почуда, но не намери какво да каже. Нищо, нищо не можеше да спре ожесточения двубой, който се разиграваше пред очите му!
Теа протегна ръце.
– Милост! Милост, Домициан!
Домициан наведе главата ѝ:
– Заболя ли те, когато го накарах да се бие в Колизеума?
– Знаеш, че е така… – Отново притисна лицето си към дланта му. – Моля те, пусни Викс да си върви! Вземи мен вместо него!
– Ти си обикновена пееща еврейка. Защо мислиш, че те искам?
– Защото е така.
– Проклета да си! – Домициан я пусна рязко и се извърна от нея. – Проклета да си! Обикновена пееща еврейка, а си единствената, която има смелостта да ми отвръща! Единствената Гласът му се разтрепери за миг, а Паулиний видя как очите на Теа проблеснаха. Тя пристъпи напред и прокара ръка по ръба на леглото.
– За какво всъщност ти е притрябвал Викс? – каза умолително тя. – Каква ти е ползата от него? Ти не обичаш децата, и то обикновените деца, а той е абсолютно непоносим!
– Правилно. – Домициан се обърна. – Той от мен ли е?
Тя примигна.
– Знаеш, че не е. Твърде е голям, за да е твой син
– Знам. – Домициан погледна към тавана замислено. – Предполагам, че така е по-добре. Един бог не може да има синове. Самият Юпитер убива собствените си деца от Метис, когато разбира, че ще станат по-велики от него. Но Викс
– Какво?
Домициан сви рамене.
– Той ме забавлява
– Аз също те забавлявах някога… – Теа направи още една стъпка напред. – Нали?
Той отново протегна ръка към бузата ѝ. Но този път уви косата ѝ около ръката си и я накара да падне на колене.
– Страхуваш ли се от мен? – попита той и за пръв път Паулиний видя ужаса, изписан на лицето му. – Страхуваш ли се от мен, Атина? Кажи го! Моля те, кажи го! Моля И тогава тя го каза:
– Да!
Късото разстояние до Домус Августана ми отне почти цял час. Някаква каляска се беше преобърнала на една улица; другите каляски и носилки не можеха да помръднат. Загубих още време, за да убедя преторианеца да ме пусне да вляза. Само уверението, че имам сведения за заговор, плюс достатъчен брой сестерции ми осигуриха достъп. Доста променена обстановка – няма вестоносци, няма придворни, няма тъжители, притичващи през пищно украсените зали в най-фините си коприни и с изтънчени парфюми. Само групички притеснени роби и огромни орди от стражи.
– Лепида! – Викс, младият любимец на Колизеума, ме хвана за лакътя непочтително. – Търсех те! Аз и префект Паулиний.
– Очаквали сте ме?
– Получихме известие, че идваш. Ще те заведа при императора. Той съвсем се е побъркал, само ти можеш да го успокоиш!
Усмихнах се и му позволих да ме хване под ръка, като си представях главата му, набучена на копие точно до тази на баща му. Беше толкова хубава картинка, че не забелязах кога ме поведе по грешния коридор… Празна галерия за роби, а не императорските зали.
– Това не е...– Той хвана лактите ми зад гърба и подсече коленете ми с професионално движение. Още преди да падна върху мозайката, вече здраво ме бе притиснал с коляно между плешките.
– Какво правиш?!
Викс изви ръцете ми зад гърба и започна да ги завързва с въже, което изтегли от ръкава си.
Аз се извивах и гърчех под него, драсках ръцете му. Той се премести, така че да не мога да го достигна, коляното му натискаше гърба ми с оловна тежест. Невъзможно! Абсурд! Аз бях зряла жена; той беше момче на тринайсет. Абсурдно е да може… да ме държи… ох, ръката ми… как така… невъзможно Поех си въздух, за да изпищя, а той натъпка парцал в устата ми Това не беше възможно! … Та той бе дете!
Завързваше глезените ми.
Ритах и се борех. Крещях ругатни през кърпата. Той ме хвана за краката и ме повлече по коридора като дрипа. Довлече ме до една малка вратичка в стената, която изглеждаше като да е на килер. Не може да е килер Килер беше.
Той спокойно ме дотътри и ме навря вътре. Свих крака, за да го изритам, но той отскочи настрани и набута коленете ми през вратичката.
Не! Не! Лепида Полиа, която скоро щеше да стане императрица и господарка на цял Рим – натъпкана в килер с метли от някакво дете бандит!
Вратичката се затвори. Той стоеше от другата страна и дишаше малко тежко, а аз чаках да чуя подигравките му. Но също като баща си, той не си пилееше думите напразно. Просто се обърна и ме остави там, свита сред тъмнината. Чух неясно гласа му по-надолу по коридора.