– Влез!
Паулиний отдаде чест официално, стараейки се да не ме поглежда. Домициан ме бутна настрани и отвърна на поздрава с усмивка. Зачудих се с някакво налудничаво спокойствие дали не беше дал нареждания за убийството на Паулиний, след като настъпи неговият час. Най-добрият приятел на един бог със сигурност не биваше да надживее Самия Бог.
– Пристигна един роб, цезаре – каза Паулиний, – който твърди, че знае за подготвен заговор.
– Заговор ли? – Домициан се изправи стреснат. – О, богове, колко е часът?
Аз му отговорих, като приглуших гласа си от ъгъла на леглото:
– Малко след шест. – Вдигнах очи, почервенели от тайно търкане. – В крайна сметка успя да надхитриш смъртта, цезаре! Проклет да си!
– Шестият час? – очите на Домициан се насочиха към големия прозорец, през който слънцето още се виждаше над Тибър.
– Шестият – Паулиний звучеше смутен. – Мислех, че следиш...
– Ами… разсеях се – усмивката на Домициан стана широка. – Най-сетне и Несий да сбърка! Той и неговите звезди! – Господарят и Бог на Рим се надигна от леглото. – Пак се чувствам млад! Сякаш мога да завладея Персия! Може би ще го направя! Наметалото ми, Паулиний! Днес ще вечерям добре!
– Робът, цезаре? – попита Паулиний. – Казва, че има важни сведения Домициан се поколеба, после сви рамене.
– Доведи го!
Паулиний освободи стражите, а Домициан се настани на края на леглото.
– Влез, робе. Ти си?
– Стефанус, Господарю и Бог наш – гласът боботеше в ушите ми, – бивш градинар на Флавия Домицила.
Насочих погледа си към изваяните сребристи перила на леглото, като продължавах да плача тихичко, всеки нерв от тялото ми беше опънат като струна на арфа… Единственото, което виждах от Ариус, беше бялата лента, опасваща ръката му.
Домициан се намръщи.
– Имал си някакви сведения?
– Открих едни свитъци… Сториха ми се съмнителни… – Мускулестата кафява ръка, която обичах толкова много, му подаде списък с имена, написани близко едно под друго.
– Сенатор Нерва? – четеше Домициан. – Кой би могъл да предположи?! – Той разгъна пергамента и когато аз се осмелих да вдигна поглед, видях, че очите му се насочиха към Викс. Синът ми стоеше свит, забравен в ъгъла, където стражите го бяха тикнали, но главата му беше изправена, а искрящите му очи – заковани неподвижно върху роба с известеното име Стефанус. Робът, зад чийто силует слънцето стоеше твърде високо над Тибър, за да е на залез Очите на Домициан се стрелкаха напред-назад, но паниката го обзе едва когато Ариус извади кама от превръзката на ръката си!
Императорът изкрещя, когато камата се заби в слабините му!!!
Демонът изрева от удоволствие! Ариус изрева в отговор!
Той се стрелна напред, като съдра фалшивата превръзка от ръката си и нанесе втори удар. Императорът вдигна едната си ръка и острието се плъзна покрай костта ѝ. Кръвта шурна на струйка и опръска лицето на Ариус. Той вдиша аромата ѝ като индийски парфюм.
В мътните отражения на лунния камък той видя Теа да опипва под леглото оплетените чаршафи и да грабва падналата кама на императора… Втурва се, залитайки през стаята, и сграбчва Викс в прегръдките си. Този първи удар в слабините беше за нея! За плача, който бе чул, докато чакаше пред вратата… За смеха на императора Домициан замахна с ръка, за да му избоде очите с пръстите си. Ариус извърна глава на една страна и усети кървавите пръсти да се плъзват по бузата му, а после заби юмрука си в шията на Домициан. Ударът запрати императора сред копринените възглавници на леглото. Той започна да лази назад като паяк, докато търсеше камата, която неотменно стоеше на мястото си под възглавницата. Ариус изчака да види как опипващите му пръсти няма да намерят нищо… Тогава погледът на императора падна върху Теа в панически ужас После Ариус разпори корема на Домициан, както се разпаря риба.
– СТРАЖА! – изкрещя императорът, като се преви на две – СТРАЖА!
Нямаше стража. Паулиний ги беше изпратил в другия край на двореца, беше им дал някакви безсмислени задачи и ги беше подкупил безцеремонно със златото на Маркус. Ариус виждаше Паулиний с крайчеца на окото си, неподвижно притиснал се към стената.
Хубавец, прошепна демонът. Забрави за него.
Свирепата черна ярост се надигна толкова бързо, че зрението му се замъгли. Точно както в първите дни в Колизеума, в дните, когато светът беше само един меч и ивица пясък, и някой, когото да убие, а после кошмарите – без Теа, която да ги прогони с песен. Удари го отново и повали Домициан в леглото, покрито с кървава коприна, но не му беше достатъчно.