– Паулиний! – извика Домициан.
Ръката на хубавеца се плъзна към дръжката на меча, сякаш щеше да се нахвърли върху Ариус, който се приготви да се бие с двама едновременно, но Паулиний не помръдна от мястото си. Стоеше облегнат на стената, неподвижен като скала, с широко отворени очи.
– Паулиний! – Домициан погледна най-близкия си приятел с очи, плувнали в кръв, а Ариус го остави да го гледа, докато предателството изплува в тях и Паулиний извърна поглед.
Императорът нададе вой, размахал ръце, а Ариус го прекрачи, без да бърза, опря коляното си между плешките му. Заби ножа в широкия гръб и преряза гръбнака му сякаш беше копринено въже. Императорът издаде тих стон.
Той умира, помисли си Ариус като в мъгла. Аз убивам императора на Рим.
– Не! – викът дойде от Паулиний, когато отскочи от стената.
Ударът дойде отстрани на Ариус и го повали далеч от императора. Той се изправи, но Паулиний беше застанал на едно коляно над тялото на императора и не позволяваше на Ариус да се приближи, като държеше насочена към него кама. – Достатъчно, за бога, остави го да умре като мъж!
– Той не е мъж! – изръмжа Ариус.
Но Паулиний не го чуваше. Повдигна Домициан с трескави, верни ръце. Кръвта се лееше отвсякъде… Паулиний плачеше:
– Цезаре… Цезаре… – Махни се от него! – изръмжа той на Ариус и замахна с камата.
Острието мина на няколко пръста от Ариус.
Домициан подръпна ръката на префекта си.
– Цезаре? … – Паулиний се наведе по-близо. – Цезаре?
Домициан изтръгна камата от ръката на Паулиний и му преряза гърлото.
Теа изпищя.
Ариус скочи. Твърде късно!
– Юстина – прошепна Паулиний изумен и издъхна.
Теа Пуснах сина си и схваната се изправих на крака, хвърлих се през тялото на Паулиний към Домициан, който лежеше по гръб върху мозайката и се давеше в собствената си кръв. Изпълзях върху него и приковах тялото му със своето, очите му със своите.
Никога не съм се страхувала от теб, казвах му аз. Никога не съм се страхувала от теб.
Гледах го в черните му очи, докато не угаснаха.
Дълго време никой не проговори. Аз лежах простряна върху Домициан, подгизнала от кръвта му. Викс седеше замръзнал в ъгъла. Ариус, застанал на едно коляно до тялото на Паулиний, гледаше напред с невиждащ поглед. Никой не помръдваше. Никой не проговаряше.
Тогава Ариус захвърли камата. Тя отскочи от срещуположната стена и Викс се разтресе от металическия звук.
– Богове… – каза той с дрезгав глас, – богове Ариус протегна към него изморената си ръка и Викс се облегна върху якото му рамо. Ариус вдигна ръце към врата на хлипащия си син, хвана сребърния обръч и го строши надве. Запрати го към стената, където той падна с меко издрънчаване, а черното око се превърна в обикновена бучка черен ахат. Очите на Ариус се затвориха и останаха здраво стиснати за миг, а когато се отвориха отново, демонът вече не беше там.
Отстраних се от трупа на Домициан и отпуснах глава върху другото рамо на любимия ми. Той зарови устните си в косата ми и аз почувствах как тръпки побиват тялото му.
Все още стояхме така – тримата в едно цяло, – когато целият свят се сгромоляса отгоре ни
Лепида Часове в тъмното – часове и часове. Аз пищях през парцала, удрях вратата на килера с обутите си в сандали крака, но никой не идваше. Домициан беше наредил повечето роби да се махнат в деня, когато се очакваше да умре.
Той не беше мъртъв още. Не можеше да е мъртъв! Трябваше да живее, за да ме чуе, а после да целуне краката ми и да ме направи Господарка и Богиня, защото благодарение на мене щеше да е жив!
Звуци от провлечени стъпки отвън. Изпищях през парцала и започнах да барабаня с ходила по вратичката. Скърцащ звук, а после светлината заслепи очите ми, когато вратата бавно се отвори. Започнах да мигам свирепо, когато видях празното кръгло лице на астролога. Несий.
– Има твърде много килери в този дворец – каза безизразно той. – Трябваше да проверя стотици.
– Веднага ме развържи! – избухнах аз, когато той извади парцала от устата ми. – Къде е императорът? Имам сведения за заговор! И императрицата участва, и домашният му любимец Викс.
– Ганимед… – каза астрологът.
– Какво? – охлабих въжетата от китките си. Ако можех само да се добера до Домициан, щях да видя Теа и Ариус, и Викс, и Маркус, и Паулиний оковани във вериги преди падането на нощта – всички врагове, които някога съм
– Ганимед… Помниш ли го?
– Кого дали помня?
Ръцете му се сключиха около врата ми, преди да мога да осъзная какво прави.
– Несий… – задавих се аз и тогава пръстите му спряха дъха ми.