– И така, къде са Ариус и синът ми? – казах аз, като чувах думите си да се носят сякаш отдалеч. – В някоя закътана килия, където скоро ще отведат и мен и където всички ще бъдем удушени и после ще се отървете от телата ни?
– Преди двайсет години, да – намръщи се разсеяно императрицата, гледайки един от многото списъци пред себе си. – Но съм станала малко по-мъдра с възрастта. Ти и аз, Теа, имаме привилегията да сме единствените жени на този свят, които са оцелели от привързаността на Домициан. Сигурен знак за божествена милост, а аз не съм човек, който би си играл с избраниците на боговете!
– Тогава къде е Ариус?
– Ариус ли? … – Императрицата зачеркна една точка от списъка. – В момента старателно го шие личният ми лекар, който казва, че той ще се възстанови много по-скоро, отколкото може да се очаква за който и да е мъж на неговата възраст и с неговите навици. Въпреки че пуснахме официално съобщение, че е мъртъв – добави тя. – "Робът Стефанус – основен виновник за смъртта на обичния ни император, беше смъртно ранен по време на схватката край императора…" и така нататък. Поне един виновник трябва да бъде публично обвинен за деянието. Ще намерим някое тяло на престъпник, за да го изложим на "Стълбата на воплите".
– Ами Викс? – попитах аз. – Къде е той?
– Ужасният ти син ли? Знаеш ли, това дете унищожи цяло едно крило от новия дворец. Играеше си на гладиатор и го направи на пух и прах! А и не една кесия е изчезнала, откакто той… Както и да е, няма значение… Той избяга, след като го задържаха!
– Какво?! Къде?! Пуснала си го да си отиде?
– Разбира се, че не! Не бих оставила това малко зверче без надзор дори и за миг. Лекарят ми го проследи. О, не се тревожи! Отвратителното момче – ох, той ме прави толкова щастлива, че нямам деца – ще се върне скоро. Вероятно е отишъл да вземе онова ваше трикрако куче. Ариус питаше за него доста настойчиво=
– Всичко ли знаеш, домина?
– Почти – каза спокойно тя. – Имам най-добрата шпионска мрежа в цялата империя Тя извади восъчна плочка и започна да пише. Аз изпуснах една несигурна въздишка и потънах в креслото до писалището ѝ. Главата ме болеше. Все още бях оплискана с кръвта на Домициан. Синът ми беше изчезнал, шиеха раните на любимия ми за хиляден път. За последен път? Определено беше твърде хубаво, за да повярвам.
– Какво пишеш, домина? – попитах.
– Един хубав нов списък. – Тя енергично подчерта заглавието: – "Неща, които трябва да свърша". Да подготвя официално обръщение към народа на Рим, да свикам Сената, за да одобри новия император, да организирам бързото му възкачване на трона, да направя няколко дребни неща за Флавия
– За Флавия? Значи тя е добре?
– О, да! Лично се погрижих за това. Синът ѝ вече е при нея, този, който твоят син и Паулиний спасиха, а тя роди момиченце преди няколко месеца. Добре са, Флавия и децата, но е крайно време някой да ги прибере от онази мрачна скала.
– Но вероятно не можеш да я върнеш обратно в Рим
– Не. По-добре е, мисля, династията на Флавиите да бъде обявена за изчезнала. Но едно семейно имение в Испания или в Сирия за една почтена вдовица и двете ѝ деца – това би било добре. Да, Испания е хубава страна. Може би ще ѝ изпратя и Несий. Той изглежда доста унил напоследък На вратата се почука.
– Влез!
Един роб тихо ѝ подаде сгънато листче.
– От сенатор Маркус Норбан, домина.
Очите ѝ пробягаха по единствената дума на бележката.
– Така си и знаех – остави тя настрана пергамента, взе две запечатани писма и ги предаде на роба. – Занеси ги на написаните адреси!
– Сенатор Норбан няма да облече пурпурната тога, нали? – предположих аз веднага щом вратата хлопна.
– Какво те кара да мислиш, че
– Не съм толкова глупава, домина
– Ами… – сви рамене тя. – Маркус няма да бъде император. Той вероятно ще се опита да се оттегли и от Сената, но аз няма да допусна подобно нещо. Той може да служи на империята още дълги години, а и сладката малка Калпурния Сулпиция ще му вдъхне нов живот.
Аз подпрях брадичката си с длан.
– Щеше да бъде добър император Императрицата повдигна вежда в знак на изненада, че чува мнението на една робиня по подобен въпрос. Но аз вече не бях точно робиня, така че веждата ѝ се свали отново.
– Е, и сенатор Нерва ще свърши работа. Маркус и аз отначало се бяхме спрели на него – добро потекло, силна кариера, напълно скучен. Аз лично предпочитам Маркус, но и Нерва ще свърши работа.
– О, той не е лош – казах аз. – Някога пеех за него в Брундизиум. Много е щедър с възнаграждението.