– Да се надяваме, че ще е щедър и по отношение на данъците. – Императрицата се облегна, отпусна се за пръв път за всичките години, откакто я бях наблюдавала. – И така… – каза тя.
– И така… – казах аз.
Загледахме се една в друга.
– Какво ще правиш сега, домина? – попитах.
– Ами… – Изглеждаше замислена. – Имам сестра и две братовчедки, които не ми говорят от двайсет години. Това не е първият път, когато се бъркам в императорските дела, така да се каже, а те никога не са го одобрявали. Време е да загладим старите вражди. После мисля, че ще се оттегля в тази тиха малка вила в Баие и ще живея до много дълбока старост. – Императрицата наклони лекичко глава към мен: – А ти, скъпа моя?
Свих рамене.
– Ариус иска планини… Иска и да е градинар
– Колко пасторално! Той справя ли се с градинарството?
– Флавия казваше, че е успял да унищожи повечето от лозите ѝ в северното лозе.
– Може би ще стане по-добър. А ти, ти какво искаш?
– Аз искам просто Ариус. Градинар или гладиатор.
– А ужасният ти син? Той ще бъде ли щастлив в планините?
– Може би ще има няколко братя и сестри, които ще може да обучи и да си има цял легион.
– Ти вече носиш дете, нали?
Усмихнах се.
– Отлично! Отгледай го здраво! А що се отнася до младия Версенжеторикс… – каза императрицата замислено. – Той може да командва истински легион някой ден, ако хороскопът на Несий е верен. Този твой отвратителен син има талант, Теа. Ако иска работа, когато поотрасне малко, ще е добре дошъл в Рим. Под друго име най-вероятно. Мисля, че можем да кажем сбогом на Младия Варварин. Макар че вероятно не и на Версенжеторикс! … – Тя потръпна.
Може би трябваше да защитя сина си. Или може би не. Свих рамене.
Тя ми подаде една връзка с впечатляващо прилежно подпечатани и запечатани писма, които прегледа едно по едно.
– Документи, че сте свободни – за теб, за Ариус и за онова непоносимо момче. Документ за преминаване през Гибралтар с кораб и друг за преминаване в Британия. Кесия със сума, достатъчна да започнете нов живот. Ежегодна издръжка, която ще ви се изплаща анонимно на първо число всяка година, поверена на управителя на Лондиниум[26], който е инструктиран да не задава въпроси, независимо кой ще отиде да я вземе. – Тя ги бутна през масата. – Това е наградата ви!
Аз взех пакета, който съдържаше цялото ми бъдеще.
– Заслужихме си я!
– Така е! – Императрицата стана и започна да сваля един по един всички смарагди от пръстите и шията си. – Приключих със зеленото – рече тя. – Мисля да раздам смарагдите на сестра си и братовчедките. Но първо избери нещо за себе си, драга моя!
Аз взех едно широко колие с блестящи смарагди, с което спокойно би могло да се купи къща в Британия, а дори може би и цяла планина.
– Ще ти трябват нови дрехи преди заминаването – продължи императрицата, като облегна лакти на ръба на писалището. – Кървавите петна вече не са на мода, както бяха някога. Ще ти изпратя някои от моите дрехи. Ние сме почти еднакви на ръст, струва ми се.
Всъщност си приличахме и в редица други отношения. Еднакво слаби, еднакво високи, с еднаква тъмнокестенява коса. Домициан я беше обичал, а после я бе намразил; беше се прехвърлил на Юлия, която беше нейна пълна противоположност; после взе мен, защото бях пълна противоположност на Юлия… Което означаваше, че аз приличах повече на нея, отколкото на Юлия. Но дали имаше някоя след мен, която прилича на Юлия?
– Защо ми помагаш, домина? – попитах я аз. – Заради Юлия ли?
– Не че е твоя работа – отвърна спокойно тя, – но всъщност – да. Изпитах облекчение, когато очите на Домициан се насочиха от мен към друга – разбираш защо. Такова облекчение, че почти хвърлих Юлия на вълците.
– Вълците щяха да са по-мили от Домициан.
– Да, със сигурност, но тогава вероятно не съм била съвсем с всичкия си. Също както и ти в един момент, както и Юлия. Поне всяка от нас успя да му отвърне на удара по свой собствен начин.
– Някои повече от други! – казах аз.
Императрицата се засмя. В тази тиха стая си представих, че чувам и смеха на Юлия.
– Сега и аз имам един въпрос – погледна ме императрицата. – Наистина ли каза на Домициан, че е обикновен нищожен човечец?
– Да.
– О, богове, ще ми се да можех да видя изражението му. – Императрицата пристъпи напред и притисна бузата си към моята за сбогом. Усмихнах се, но и леки тръпки пробягаха по тялото ми от докосването ѝ. Бяха ме наричали господарката на Рим, също както бяха наричали и Юлия, но всички бяха сгрешили и за двете ни. Тук беше истинската господарка на Рим: власт, изтъкана от плът и кръв, една жена с хладен глас, която малко приличаше на мен.
26
Лондиниум на река Тамезис (дн. Лондон на Темза) – столица на римската провинция Британия. – Б.ред.