Да. Докато е жив, докато успява да оцелее, той само ще се издига към върха.
"Какви са новините в Рим?" – питаше Лепида след кратко описание на прохладните ветрове на Тиволи и успокоителните дъждове, на успеха ѝ на местните приеми и сред момичетата на Тиволи, които направо ударила в земята. В отговор ѝ написах цветущ отчет за гуляите на Ариус, като изброих всяка една пословична красавица, която, според слуховете, му е предложила услугите си безплатно, и в знак на добра воля споделих личното си мнение, че ги е изпробвал всичките.
"Ама ти наистина си прекалено бъбрива! – написа тя ядосано. – По-добре започни да носиш онези неща веднага, по едно седмично. И не си мисли, че няма да разбера, ако съвсем удобно за теб ги загубиш някъде".
"Онези неща" бяха пакет с писма: написани предварително на скъпа хартия, запечатани и ароматизирани, адресирани до "Ариос Гладиатора" с не твърде грамотните писания на Лепида. Аз чинно взех едно и поех към улица "Марс".
– О, да – измърка Галий, – ти беше прислужницата на Лепида и носиш пратка от господарката си? Ах, тези благородни дами и техните кроежи! Не се тревожи, ще ви оставя насаме.
Той изчезна, като ме остави сама с Варварина.
За миг ние просто се спогледахме.
– Нося писмо от господарката си – казах ясно.
– Не мога да чета – сви рамене той. – Мога само да се бия.
– Имам задачата да ти го прочета. – Изкашлях се, взех писмото и счупих печата.
"Скъпи Ариос – четях и усещах как бузите ми пламват. – Колко ужасяващо скучно е тук в Тиволи без игри. С такова нетърпение очаквам галдиаторските представления, когато се зъвърна. Аз убедих баща си да ти отреди главно място. Надявам се, че не си ме зъбравил напълно. Лепида Полиа".
Сгънах писмото.
– Отговор?
– Не.
Той се беше облегнал на стената, скръстил ръце пред широките си гърди, загледан през прозореца.
– Това няма да ѝ хареса – казах аз и в този миг забелязах, че един белег зад ухото му нарушаваше равната линия на червеникавата му коса.
Никакъв отговор. Поклоних се, обърнах се да си вървя и...
– Стори ми се, че те видях в "Златния петел" миналата седмица.
– Да. Собственикът на таверната харесва как пея.
Видях Ариус там на следващата вечер, пиеше. Глух за песните ми.
Друго писмо следващата седмица.
– Без отговор – каза той.
– Добре.
– Днес е горещо.
– Горещо?
– О… или може би не. В Иудея вероятно става много по-горещо.
– Не, не, наистина е горещо.
Всяка седмица идвах с поредната бележка на Лепида, пълна с правописни грешки. Четях ги на глас. После чаках свенливите реплики, които неотменно следваха.
– Пак си се рязала? – посочи той един ден прилежно превързаната ми китка.
– Да – казах спокойно, като обърнах ръцете си, за да скрия белезите.
Твърде късно.
– Китките ти изглеждат като гърба ми – отбеляза той и ме погледна.
Просто очи, сиви очи, и не толкова студени, колкото хората твърдяха, че са.
Сред робите на Полий имаше една перачка, стара жена от Бригантия. Помолих я да ме научи на някоя песен, песен от Британия. Беше нещо прекрасно, което омайваше слуха, а странните думи се лееха хладни и гладки от устата ми.
– Песен за дома – каза старата жена, – като всички робски песни.
На следващия ден в "Златния петел", вече призори, когато пияниците оклюмваха глави, а Ариус пиеше мрачен в своя ъгъл, аз изпях бригантийската песен за дома. Изпях я ниско и меко, така че мелодията се плъзна хладно през бездушната стая, изпях я така, че влажен островен бриз освежи застоялия въздух, изпях я, застанала над самия Ариус, докато той стоеше впил поглед във виното си. Не погледна нагоре, но...
– Къде я научи? – попита ме следващия път, когато дойдох с една от бележките на Лепида.
Свих рамене.
– От една робиня.
Не каза нищо повече, но започвах вече да отличавам равнодушието от преминаващите сенки по лицето му, проблясъците и огънчетата в очите му… и бях доволна.