Люш, люш, люш. Ръцете ме боляха.
– Плодове, доминус?
Един роб се приближи към Полий с поднос с грозде и смокини. Лепида направи жест за още вино. Навсякъде в ложите на патрициите се виждаха небрежно облегнали се и бъбрещи хора. Горе, по високите редове, плебеите си вееха с ветрила и се оглеждаха за продавачите, които се щураха насам-натам, предлагайки хляб и бира. В ложата си императорът се бе дръпнал назад и подпрян на лакът, хвърляше зарове със стражите си. Утрото беше отлетяло неусетно. А за някои едва пълзеше.
По обяд на арената закипя работа. Мъртвите гладиатори вече бяха изнесени, петната от кръв изчистени с гребла, а сега стражите на арената изведоха една разнородна редица от оковани фигури. Роби, престъпници, затворници – всички осъдени на смърт.
– Татко, мога ли да получа още вино? Поводът е специален!
Долу на арената мъжът начело на редицата от дрипльовци започна да мига в недоумение, когато тикнаха в ръцете му тъп меч. Гледаше го втренчено, с мътен поглед, превил гръб, а стражът го насърчаваше. Той се обърна безпомощно и съсече окования мъж зад себе си. Тъпо острие; доста удари бяха нужни, за да го довърши. Аз едва чувах крясъците на мъжа от бърборенето по трибуните. Сякаш изобщо никой не обръщаше внимание на арената.
Стражите грубо дръпнаха оръжието от първия роб и предадоха меча на следващия по редицата. Жена. Тя уби мъжа, мечът ѝ бе отнет и тя беше убита на свой ред от следващия.
Погледнах нататък по веригата. Може би двайсет затворници. Стари и млади, мъже и жени, всички си приличаха по приведените рамене и тътрещите се крака. Само един стоеше изправен – едър мъж гледащ наоколо с празен поглед. Дори и от трибуните можех да видя следите от камшик, нашарили голия му гръб.
– Татко, кога ще дойде ред на Белерофон? Нямам търпение да видя какво може да направи срещу онзи тракиец. Стражите дадоха меча на мъжа с белезите. Той го повдигна за момент в окованите си ръце, завъртя го. Никакви случайни удари; уби мъжа пред себе си с единствен точен замах. Побиха ме тръпки.
Стражът посегна за меча си и големият мъж с белезите отскочи крачка назад, като държеше оръжието, насочено към стража. Стражът протегна нетърпеливо ръка и тогава всичко се обърка
– Дай го! – каза той.
Мъжът стоеше разкрачен на горещия пясък, тежко поемаше въздух с пресъхналите си дробове. Слънцето жулеше голите му рамене, той чувстваше всяка отделна песъчинка под босите си загрубели стъпала. Потта щипеше китките и глезените му под ръждивите окови на веригата. Ръцете му се бяха слели в едно с дръжката на меча.
– Дай ми меча! – повтори стражът. – Бавиш спектакъла!
Мъжът го погледна със стъклен поглед.
– Дай ми меча! – протегна властна ръка стражът.
Мъжът я отсече.
Стражът изкрещя. Струята кръв проблесна ярко на пладнешкото слънце. Другите войници се втурнаха към него.
Мъжът не беше държал меч повече от десет години. Твърде дълго, би казал той, за да си спомня каквото и да било. Но споменът се върна. Върна се мигновено, подклаждан от гнева – сладката тежест на дръжката в ръката му, забиването на острието в костта, яростта на черния демон, който замъгляваше погледа и нашепваше в ухото му:
– Убий ги, – каза той. – Избий ги всичките.
Посрещна първия страж с дивашки изблик на радост. Мечовете се срещнаха с тъпо стържене на метал. Той стегна всеки свой мускул, почувства как тялото му се изопва като лък и видя внезапния проблясък на страх в очите на стража, усетил силата му. Тези римляни с техните пера, лъскави ризници и с тяхната гордост – те не допускаха, че един роб може да бъде корав. С още два замаха превърна стража в купчина месо, потръпващо върху пясъка.
Още римляни, ярки петна от украсата им с пера. Следващият страж падна, гърчейки се, когато тъпото желязо преряза ахилесовите му сухожилия. Звучен крясък.
Той усещаше насладата. Прониза друга бронзова ризница. Острието се плъзна прецизно през отвора за ръката. Още един падащ щит, още един крясък.
Не е достатъчно, шепнеше гласът на демона. Не е достатъчно.
Почувства далечна болка в гърба си, когато един меч се заби дълбоко в него. Усмихна се, докато се обръщаше, и започна да нанася свирепи удари. Най-здравата плът на робите беше на гърба им, но римляните не го знаеха – тези римляни, чиито лозя се обработваха от пленени галски войни и чиито легла се стопляха от тракийски момичета с тъжни лица. Те не знаеха нищо. Той съсече стража и усети вкуса на кръвта му върху грубата си брада.