Конар винаги успяваше да се върне, когато беше необходимо. Беше в крепостта и в края на 885 година, когато се роди синът им. Той настоя да го нарекат Манон, на името на баща й. Манон Роберт, но всички му викаха Роби.
Детето изцяло приличаше на баща си. Имаше небесносини очи, а косата му беше златиста. Беше голямо бебе, здраво и яко. Силният му рев огласяше цялата крепост. Конар присъства на мъчителното и продължително раждане. Тук бяха и баща му с Иърин, също и Дария. Целият род се бе събрал, пристигна и Мергуин. Конар беше неотстъпно до Мелизанда. Измъчена, тя го обсипваше с обвинения и закани, но всичко й беше простено. Иърин я увери, че това е единственият момент, когато може да го нарича както си иска. Раждането беше наистина тежко.
Мелизанда викаше, кълнеше. Конар кимаше и се съгласяваше. Тя го стискаше за ръката до болка и търсеше опора. Той я прегръщаше, когато плачеше и се бореше заедно с нея.
Усмихваше се и й напомняше, че се е заклел никога да не я оставя сама.
И в един такъв момент се роди синът им.
Мелизанда забрави всички трудности, които беше преживяла. Животът й доби нови измерения. Цялото семейство се грижеше за бебето. Мари де Трес се оплакваше, че не може да се вреди дори да го подържи малко.
Конар обожаваше сина си. Най-хубавите моменти бяха, когато съпрузите лежаха до бебето, възхищаваха му се и си мечтаеха как ще порасне.
Понякога Мелизанда се чувстваше виновна, че е толкова щастлива, когато страната й е в беда. Тя имаше прекрасен дом. Регвалд и Мергуин с часове се вглеждаха в небето и звездите, говореха за алхимия и медицина, вникваха в бъдещето. Всички обичаха Роби и къщата се изпълни с живот и топлина. Мелизанда не си спомняше някога да й е било толкова хубаво.
Искаше й се баща й да е жив и да види крепостта сега.
Ужасната съдба на Франция се отразяваше и на тях, защото Конар трябваше да защитава Париж. В края на 886 година Луи Дебелия успя да се върне в града. Одо настояваше кралят да заеме твърда позиция. Луи обаче плати на нашествениците данък, за да вдигнат обсадата. Но те продължиха да опустошават страната.
Граф Одо ставаше все по-популярен със смелите си действия, както и Конар. Викингът стана един от най-влиятелните френски благородници, известен като Господаря на вълците. Одо му даде още земя. Въпреки че датчаните продължиха нападенията си, набезите им бяха вече разкъсани и единични. Всички познаваха силата на крепостта им и я избягваха.
Иърин и Олаф пристигнаха отново на гости и дядото често яздеше с внука си, който беше вече на две години. Дори сега Мелизанда не смееше да се отдалечи от крепостта сама. Конар беше заминал преди няколко дни на преговори с Одо и други барони и й липсваше. С нетърпение и жар очакваше завръщането му. Олаф, който знаеше колко Мелизанда обича да седи до потока, предложи да я придружи заедно с Роби дотук. Бяха взели малко хляб, сирене и вино, за да обядват под дърветата.
След това Олаф и Роби си тръгнаха и Мелизанда остана сама. Гледаше клоните и мечтаеше, омаяна от пъстрите есенни цветове.
Животът й беше пълен. От време на време имаше и бури, но чувствата на двама им с Конар бяха дълбоки и силни и бурни като нрава им.
Изведнъж тя чу слаб звук и вдигна глава.
Конар се беше върнал.
Мъжът, когото познаваше така добре, се извисяваше сега пред нея, възседнал Тор — широкоплещест, с ризница и огненочервен плащ на раменете. Беше сложил и шлема си, защото времената бяха все още несигурни и отвсякъде дебнеше опасност. Очите му блестяха като синьото небе. Изглеждаше величествен и непобедим.
Викинг. Рус, висок, устремен, завладяващ. Видът му я изпълваше с радост повече от всякога.
— Конар — извика тя нежно и протегна ръце насреща му.
— Внимавай, скъпа! — Той скочи от коня, хвърли шлема си на земята, приближавайки се бързо към нея. Помогна й внимателно да се изправи — Мелизанда беше бременна в деветия месец с второто им дете.
— Мога и сама — започна тя.
— Пак проявяваш инат — обвини я той. — Както обикновено. Тук съм, за да ти помогна. Стой мирна.
Въпреки тромавостта й той бързо я вдигна на ръце и седна под едно дърво с нея на скута си. Подпря се на дънера.
— Така удобно ли ти е?
— О, Конар! — Тя го погали по бузата и го целуна. Направи го продължително и бавно, потръпваща от близостта му и от ласкавия му допир. Когато отлепи устни, той доволно изръмжа. Очите му блестяха щастливо и погали нежно корема й.
— Любов моя! Съжали един уморен мъж, който цял ден е яздил и очаква отново да стане баща.
Тя смръщи вежди.
— Значи така. Упрекваш ме, че се радвам да те видя.
— Никога — погали я той. — Надявам се, че си добре.