— Че ще хване вълка за опашката? — подсказа Свен с усмивка, но побърза отново да стане сериозен. Конар не беше в настроение за шеги.
Тогава в негово отсъствие, Мелизанда беше успяла да се качи на един от собствените му кораби и се беше върнала тук.
Тя беше излъгала всички, че това става с негово съгласие.
И когато той се върна и разбра, побесня.
Виждайки мрачното настроение на господаря си, Свен реши да не се меси. Тя винаги е вълнувала Конар — винаги, откакто откри, че съпругата му е независимо същество, решено да се грижи за себе си и за наследството си.
Тази нейна независимост винаги ги разделяше. Мелизанда порасна и не можеше да се примири, че Конар е дошъл, за да остане тук. Преди години я беше пратил в манастир, а сега бе дошъл, за да запази нея и крепостта.
За момент Свен се запита: „Коя ли битка щеше да бъде по-трудна за Конар, тази с датчаните или тази със собствената му жена?“
Денят се очертаваше дълъг и тежък за Конар. Всъщност чак сега осъзна, че се е влюбил в Мелизанда. Това го караше да беснее, защото тя въобще нехаеше.
— Намери Регвалд. Накарай го да събере хората си. Ще реша какво да правя със затворниците и ще се срещна с Мелизанда тук, в двора, за да излезем пред войниците заедно.
— На вашите услуги — Свен кимна.
Конар се усмихна.
— Сигурен съм, че ще ме чака в уреченото време. Няма да рискува хората си. Това е в нейна полза.
Свен се отдалечи, за да изпълни заповедите. Конар го проследи с поглед, разкърши плещи и изсвири с уста към Тор. Черният жребец се подчини веднага на повика.
— Защо жените не бяха така добре възпитани като теб, приятелю?
Той пошушна нещо на коня, качи се на гърба му и бързо препусна навън.
Пленниците чакаха строени, общо двадесет и пет. Половината бяха датчани, които го гледаха с убийствена враждебност, а другата половина — хора на Жофроа, проклетия глупак.
Трябва да се обезглавят, помисли си Конар. Никой от тях не заслужаваше да живее. Един от французите се хвърли в краката му и целуна ботуша му.
— Милост, велики господарю на вълците! Моля за милост! Бяхме подведени.
— Убий го, Конар от Дъблин — извика един от датчаните на родния му език, — или го остави на нас.
Конар погледна тримата, които охраняваха пленниците — Абъл, Брион и Зигфрид.
Бе раздвоен. Помнеше молбата на жена си, да не убива. Тя не разбираше, че той мрази кръвопролитията, но нима досега не е проумяла колко опасни са хората на Жофроа и особено датчаните. Въздъхна дълбоко.
— Засега ги отделете. Пратете датчаните в подземието на източната кула, а останалите затворете в обора. Да бъдат добре оковани, защото не можем да мислим за тях сега. Охранявайте ги, докато реша какво ще ги правя.
— Има ранени — съобщи му Брион.
— Пратете някоя жена да ги превърже, но добре ги пазете.
— По-добре да ги обезглавим и да приключим с тях — обади се Зигфрид.
— Засега ще останат живи. След като ги затворите, стройте се пред крепостта. Трябва да отпразнуваме победата. Двамата с жена ми отново сме заедно и тази прекрасна земя е наша. Предстоят нови битки, но тази вечер смятам да се веселим. Заедно с всички.
Той влезе в крепостта през разбитата стена и си помисли, че бързо трябва да я поправят. Беше потеглил от Ейре изпълнен с ярост от бягството на Мелизанда, но сега нейната близост сякаш го успокои.
Дългата раздяла бе мъчение за него. Той беснееше при мисълта, че може да й се случи нещастие. Освен това изгаряше от копнеж по нея.
Най-после бяха заедно. Тази нощ бе тяхна и той нямаше да я пропусне за нищо на света.
Когато прекоси двора, Мелизанда го чакаше на оседлания Воин. Огромният жребец подсилваше свойствената й величествена осанка.
Конар си помисли също като стария Регвалд: Мъжете й се подчиняват.
— Ела — нареди й той.
Виолетовите очи го погледнаха. Той смушка Тор напред. Тя го последва.
Излязоха на брега. Воините им бяха строени. Неговите морски ястреби и нейните стражи, селяни, ковачи, занаятчии с жените и децата си. Свещеникът и жена му с босоногата си челяд. Всички бяха там, чуваше се странна смесица от ирландски, норвежки и френски.
Конар хвана Мелизанда за ръката. Тя се опита да се освободи. Усети напрежението в ръката й, но не я пусна.
— Днес отново сме заедно, както пожела съдбата — извика той високо. — Успяхме да отблъснем далеч враговете, но ни очакват нови битки, защото нашествениците искат да плячкосат земите ни чак до Париж. Ние трябва да се обединим и да ги победим. Както се съюзихме ние двамата, така и вие трябва да се побратимите. Тази вечер ще празнуваме всички заедно.