Когато разбра, че се е прибрала в крепостта без негово съгласие, му се искаше просто да я напляска като малко дете.
В очите й имаше предизвикателството. Може би нещо, което тя самата не осъзнаваше — едва сдържаната сексуалност, която изпълваше всяко нейно движение, поглед, дори омразата в очите й.
Може би защото я бе имал и познаваше всяка извивка на тялото й. От тогава бе започнала треската, която го караше да се чувства вечно неудовлетворен.
— Мелизанда! — тихо произнесе той. — Какво топло посрещане след дългата раздяла.
— Съжалявам, милорд, можеше да бъде и по-топло. Жалко за напразно похабените стрели. Нито една не успя да улучи студеното ти норвежко сърце.
— Аз съм ранен, Мелизанда. Право в сърцето.
— Бих се радвала, ако е така — прошепна тя.
— Мелизанда, можеш поне да си по-учтива. Раздялата беше дълга. И след всичко, което направи без мое разрешение… Просто искам да те прегърна и…
— Но битката продължава!
— … да докосна ръката ти. Имам право поне на това. Ще се опиташ ли да бъдеш по-учтива?
Милата й усмивка прикри гневния огън в очите й.
— На вашите заповеди, милорд.
Той се засмя, облягайки се на меча си.
— О, не мога да повярвам на ушите си. — Очите му я преценяваха внимателно. — Отсега нататък господарят тук съм аз.
— Самонадеян си като истински викинг.
— Чуй ме, Мелизанда. Когато реша нещо, винаги го изпълнявам. И ти напомням, че съм роден в Дъблин.
— Но корабите ти са викингски.
— Повярвай ми, те са най-добрите. — Очите му се присвиха. Тонът му стана по-твърд. — Разбрах, че си искала да се предадеш и ръцете на стария ни враг Жофроа?
Тя застина. Хората й я бяха предали, бяха му казали. Те го обичаха и му вярваха.
— Аз… — тя замълча, почувствала гнева му. Поклати отрицателно глава. — Всъщност нямаше да го направя. Нима не разбираш? Исках да спася хората си и да спечеля време…
— Да не си помислила за такова нещо отново…
— В противен случай?
— Няма да се поколебая. Ще получиш десет тояги на голо.
— Никога няма да посмееш.
— Само ме предизвикай.
— И какво ако се предам на Жофроа? — попита тя студено с гневни очи.
— Е, тогава ще си помисля дали да те спасявам. Но ако те спася, то ще е за да си получа заслужената награда. Ти си моя жена, не негова. Затова съм дошъл. Никога не отстъпвам онова, което ми принадлежи.
— Не искам услуги от теб — каза Мелизанда, все още с искри във виолетовите очи. — Ако се беше вслушал в молбите ми, това нямаше да се случи.
— Ако ти беше обърнала внимание на предупрежденията ми, нямаше да се окажеш в такава опасност.
— Но крепостта щеше да устои…
— Тази крепост е от дърво и камък.
— Да, от дърво и камък, но бранена от храбри хора.
— Все пак пристигнах навреме, госпожо — каза той ядосано. Опита се да потисне гнева си. Не й дължеше никакви обяснения.
— Бих искала да знам колко ще останеш?
Той се усмихна:
— О, Мелизанда! Нима е толкова трудно да изречеш: „Благодаря ви, милорд, че дойдохте в такъв момент.“ Само: „Колко дълго ще останеш? Дано да бъде за малко.“ Да, зная, че щеше да си по-щастлива, ако някоя вражеска стрела бе пронизала сърцето ми, но тогава пък нямаше да съм ти от полза.
Очите й се присвиха.
— Да, жалко — прошепна и след малко добави: — Благодаря ти, че дойде навреме.
Отново го погледна в очите. Сега те горяха още по-предизвикателно.
— Но, милорд, бихте ли ми казали каква е разликата между двама викинги?
Проклета да е, помисли Конар. Тя винаги избягваше прекия отговор и знаеше как да го нарани.
Той отново стисна зъби. Наложи си да се усмихне.
— Е, ако се случи след време да преговарям с Жофроа или с някой от противниците си, ще знам, че няма да имаш нещо против да те разменя срещу друга плячка.
Беше негов ред да я уязви. Тя не можа да се овладее. Мечът й още беше под ръка. Вдигна го внезапно и замахна. Само бързите рефлекси му позволиха да отбие удара. Двата меча иззвънтяха със страшна сила, очите им се срещнаха, изпълнени с гняв. Мелизанда извика, изгубвайки почва под краката си. Изпусна меча, опитвайки се да се задържи за нещо, но наоколо имаше само голи камъни. Конар хвърли меча и успя да я хване в последния момент, преди да падне на земята. Ръцете му я обвиха през кръста, повдигайки я. Тя пое въздух, отхвърли назад глава и той отново видя омразата да гори в очите й.
Усмихна се. Колкото и пъти да я спасява, тя пак щеше да го мрази.
Но усети топлината на плътта й, спомни си податливостта на тялото й. Изпълни го горещо, непреодолимо и болезнено желание да я има. Изнемогващ от желание, той заговори бързо, за да отклони мислите си: