— И?
— Настаних се на Конската глава и започнах наблюдението. Някой, който навярно иска да ме отстрани от пътя си за постоянно, ме е забелязал и се е изкачил на Ястребово око. Въоръжен с теронична пушка. Предусетих заплахата и избягах, което не му попречи да отнесе половината от планината.
Тя неволно потрепери.
— Когато се върнах, играчите бяха напуснали местата си. Подпрях се на една отломка и погледнах назад, към разрушената планина. В този момент някой се отърка в мен — мисля, че беше Скитника. Появи се само за миг. Чукна лакът в моя и сетне изчезна. Дори дочух кискане.
— Показал ти е как ти е спасил живота — произнесе замислено тя.
— Какво?
— Очевидно точно това е направил с оногова, който е стрелял по теб. Тези оръжия притежават смъртоносна точност — ако някога си използвал подобно.
Кимнах.
— Въпросът е защо? Скитника не ми дължи нищо.
Тя повдигна рамене. Допих си чая и Вис ми наля още. Чайникът изглеждаше огромен в крехките й ръце.
Естествено, не е необходимо със Скитника да имаме някакви сметки за уреждане, реших аз. Не е изключено просто да е искал по този начин да ме превърне в свой длъжник. Ако Вис е права, следователно той е наясно кой точно е дръпнал спусъка.
— Питам се, какво ли зная, че някой толкова държи да ме премахне?
— Всеки, който е живял толкова дълго, колкото теб, сигурно знае немалко интересни неща.
— Така е, но това не ни помага особено.
— Излишно е да го казваш. Имам чувството обаче, че по случайност си се натъкнал на нещо важно и сега засегнатата страна взима мерки.
— Но не биваше да използват теронична пушка. Сега вече мълвата ще се разпространи.
— Някой си е изпуснал нервите.
— И какво следва от това?
— О, нищо особено. Освен ако не повторят опита.
Ала времето минаваше и не се случваше нищо съществено — както в света на демоните, така и в този на хората.
В местния колеж имаше курс по управление на акробатични и бойни хвърчила и аз реших да се запиша в него. От доста години го водеше един възрастен човек на име Ли Пао и неведнъж ми се бе случвало да наблюдавам упражненията на неговия клас в околността на близките хълмове. Беше много добър учител. Останах изненадан, когато прегледах каталога и не открих вътре курса. Позвъних в канцеларията, откъдето ме уведомиха, че го прекратили, тъй като учителят получил мозъчен удар. По моя молба ми дадоха домашния му телефон и адрес. Позвъних, уговорихме си среща за идната сутрин и не следващия ден потеглих натам.
Къщата, пред която паркирах колата, беше малка, но добре поддържана. Но докато се приближавах по покритата с гранитни плочи алея, забелязах следи от наскорошното заболяване на стопанина — петуниите в цветната леха бяха поизсъхнали, по ъглите имаше купчинки неизметени листа и една малка порцеланова саксия бе прекатурена от вятъра.
Старецът, който отвори вратата, бе върлинест китаец с осанка на мандарин, макар да се подпираше на бастун. Най-долните кичури на снежнобялата му брада опираха гърдите му, но космите й не бяха достатъчно гъсти, за да скрият паралитично изкривената му уста. Ала въпреки това той ме посрещна с усмивка. Очевидно не смяташе да се предава толкова лесно на ударите на живота.
— Имам честта, надявам се, да разговарям с многоуважавания Ли Пао — подех любезно аз.
— Аз съм Ли Пао — отвърна той, — а вие навярно сте господин Кай. Моля, заповядайте.
Последвах го в просторния хол, откъдето през панорамния прозорец се разкриваше великолепна гледка към градината отзад. На ниската масичка, върху метална поставка вече димеше глинен, тумбест, гледжосан чайник. Край него бяха подредени две изящни порцеланови чашки и издължена чинийка с тънки като листа бадемови сладки.
След като ми посочи отреденото ми място на удобния, мек диван, Ли Пао се настани в плетено кресло с високи, черни подложки. Очевидно го бе избрал, за да може по-лесно да става и да се опира на бастуна си.
Докато го наблюдавах скришом, неусетно установих, че се възхищавам на мъжеството му. Ето един човек, който през целия си живот се е наслаждавал на безгрижния полет на хвърчилата, а сега е прикован към земята в своето парализирано тяло и въпреки това категорично отказва да признае поражението.
— Ще ви помоля вие да налеете чая — заговори той. — Това е чудесен зелен чай, внос от Тайван. А курабийките ги приготви снаха ми. Много са вкусни и не са прекалено захаросани.
Налях чай, като се постарах да се придържам към изискванията на церемонията. Ли Пао пое чашата си с вежливо кимване. Положи я на поставката до здравата си ръка и сложи в чинийката две курабийки.