— А и тогава репутацията ти ще се подобри значително — отбеляза Скитника.
— Вярно — кимнах. — Тепърва обаче предстои да разбера какво ще ми донесе тази по-добра репутация.
Прекарах по-голяма част от дебата в отдих и медитация. Какъвто и да беше изходът, аз щях да се бия с Вис. Нуждаех се от свежи сили.
Петнайсет минути след началото на часа на Кучето при мен дойде Разпилени лунни лъчи.
— Гласуването приключи, господарю Демон — обяви тя и продължи, преди да успея да я прекъсна. — С мнозинство от три четвърти демоните се съгласиха да приемат твоя дар и да те оставят да уредиш въпроса с Вис така, както ти пожелаеш.
— Значи, е решено, така ли? — попитах със суха усмивка.
— Решено. Не всички сред противниците на това решение бяха единни. Едни се боят да не съсредоточиш прекалено голяма сила в ръцете си, други все още мечтаят за завръщане в Първородния свят. Има и такива, които вярват, че Вис е тяхна кралица, и са готови да я следват до края. Тези последните някой ден може да се окажат твои врагове.
— Ще се справя с тях, когато възникне тази необходимост — отвърнах. — Може пък да платя на Ба Уа, за да им пусне по някой камък на главата. Но първо да видим какво ще стане с Вис. Оградата все още ли е на мястото си?
— Да. Загражда две трети от Трибуната чак до горе — почти като арена. Веднага щом влезеш, ще затворим и последния вход.
Погледнах към бутилката, която бях направил за моята най-любима учителка, Вис Ужасния език. Дали подозираше, че сега тя е нейният затвор? Предполагах.
— В такъв случай, да тръгваме. Няма какво повече да се чака. Ще дам воля на желанието си и после ще се бия.
— Очаква те доста многолюдна публика — обяви Скитника. — И не всички ще бъдат на твоя страна.
— Зная — кимнах. — Хайде да свършваме.
Вече преполовяваше часът на Кучето, когато приключих с речта си пред събраните демони и произнесох второто си желание. След това благодарих насаме на всички, които ме бяха подкрепяли в трудните минути: Ба Уа, Уон Пан, Твореца на Сияйните кули, Седмопръстия, Разпилени лунни лъчи, Скитника и, разбира се, Сливка и Ли Пао. Следван от пожеланията им за успех, аз прекрачих бариерата и застанах в средата на арената.
С помощта на заклинание, което знаех само аз, вдигнах печата от бутилката, но позволих да излезе само един. Веднага щом пътят бе разчистен, отвътре се появи Вис Ужасния език, кипнала от гняв. Тя застана срещу мен и бавно прие материална форма.
Отново си бе придала облика, на който най-трудно устоявах: красива млада жена с черни, вглъбени очи и стройно, гъвкаво тяло, от което лъхаше спотаената й сила. По това познах, че е узнала за събитията — дали с помощта на боговете, или се бе досетила сама. Така или иначе, не се налагаше да си губя времето в обяснения.
— Вис, ти ме подцени. Нашите сънародници се съгласиха двамата да си уредим сметките. Ако се предадеш още сега, обещавам ти да бъдеш изпратена в изгнание на някоя равнина, от която няма да се върнеш никога, нито ще имаш възможност да си отмъстиш. Но само през трупа ми можеш да си спечелиш отново свободата.
Тя огледа тълпата, без съмнение имаше мнозина, които предния ден я бяха подкрепяли възторжено. В погледа й се четеше пренебрежение, но когато се извърна към мен, видях в очите й тъга.
— Ти погуби сина ми, Кай Рен.
— Да.
— Прогони съюзниците ми.
— Вярно.
— Защо? Винаги си ми бил любимец сред моите ученици.
— Така е, но не исках да се превърна в послушно кученце.
— Жалко. Ако не беше толкова горделив, някой ден можеше да станеш мой крал.
— С това ли възнамеряваше да ме изкушиш?
— Не. Това вече е минало. Казах го, защото е истина.
После, без никакво предупреждение, както и предполагах, че ще стане, но въпреки това бях изненадан, Вис изтегли меча си от промеждутъчното пространство и се нахвърли върху мен.
Отскочих встрани. Това бе най-умното, което можех да направя. За разлика от дуела ми с Тувон, този път разполагах с пълния капацитет от ци и острието й можеше да ме убие, стига ударът да беше достатъчно точен. Можех да й позволя едно-две одрасквания, но нищо повече.
Мечът ми едва ли можеше да се сравнява с нейния. Някога Седмопръстия беше изковал душегубец, предназначен да изсмуква енергията на Вис, но той бе откраднат заедно с останалите оръжия от Арсенала. Съвсем не на място ми хрумна, че може би тъкмо поради уязвимостта си към това оръжие, Вис бе организирала ограбването на Арсенала.
Никога нямаше да узная истината, защото в края на нашия дуел един от участниците щеше да е мъртъв.
Давах си сметка, че уменията ми не могат да се сравняват с нейните. Единственият ми шанс бе да си помогна с магия. Рискован избор, защото Вис бе еднакво могъща и с двете оръжия, тъй че неминуемо щеше да ми отвърне с някои собствени трикове. Докато се надигах от мястото, където се бях проснал, за да избегна втория й удар, бях принуден да завъртя рязко меча, за да отбия третия. Незабелязано плъзнах пръсти по пода, покривайки повърхността на арената с лепкава и същевременно хлъзгава субстанция.