Вис пристъпи напред и се подхлъзна. За миг, докато десният й крак продължаваше да се плъзга напред, бях завладян от надеждата, че ще падне. Едва сега чух оглушителния рев на тълпата, но вниманието ми продължаваше да бъде съсредоточено върху това, което ставаше пред мен в момента. Вдигнах машинално ръка, за да парирам следващия удар — или да атакувам, ако ми се удаде подобна възможност.
Почти без видимо усилие Вис се отказа от предприетия набег и подскочи във въздуха. Когато се спусна обратно, пръстите й завършваха със закривени като на харпия нокти. Това сложи край на вялата ми надежда, че хлъзгаво-лепкавата повърхност ще я задържи по някакъв начин, и аз реших да опитам друг подход. Започнах бързо да меня облика си и се превърнах в Тувон Димящия дух. Помислих си, че ще се стъписа пред възможността да се бие с любимия си, но мъртъв син, ала грешах. Атаките й станаха още по-яростни. И тъй като бях приел само външния вид на Тувон, но не и уменията му, наложи се час по-скоро да се върна към обичайната си форма.
През цялото това време правех непрестанни опити да я промуша с меча си, но Вис отклоняваше ударите ми с лекота, сякаш ги нанасяше дете. Бях принуден непрестанно да мисля за защитата си, която поглъщаше огромно количество от силата ми.
Вис проля първата кръв, като прониза рамото ми — лека рана при други обстоятелства, но душегубецът остави пулсираща диря, в която всяка капка кръв се превръщаше в киселина. Тя проля и втората кръв с кос удар през гърдите ми. Ако беше малко по-силен, щеше да ме разсече на две.
Отделих малко ци, за да се покрия с броня, наколенници и набедреници, и едва сега осъзнах колко сериозно са намалели резервите ми само от двете повърхности рани. Ако не успея да победя скоро Вис, достатъчно ще е тя да премине към защита и да остави жизнените ми сокове сами да се стопят в напразни усилия.
Хвърлих се в поредица от трескави атаки, същите, които бях приложил срещу божеството Белкази.
Бомбардирах Вис с огнени бури и светкавици, изпратих едно миниатюрно торнадо да я откъсне от земята и спуснах градушка от ледени късове, за да подкопая защитата й. Настъпвах, отклонявах контраатаките й и дори успях да се промъкна под щита й и да оставя кървава рязка през устните й, срещу което на свой ред бях наказан, но този път почти безобидно.
За разлика от мен, тя все още разполагаше с грамадни резерви от енергия, защото с един-единствен величествен жест успя да неутрализира всички мои заклинания.
Бих могъл да опитам с нови, но забелязах, че късовете от градушката, която бях предизвикал малко по-рано, бяха полепнали по повърхността на арената, превръщайки я в ледена площадка. Този път двамата едновременно скочихме във въздуха. Аз си поставих крила, но Вис разполагаше с достатъчно енергия, за да се носи по въздушните течения без допълнителни приспособления.
Следващата й атака вдигна облак перушина от накълцаните ми крила. Призовах зимен студ, за да скове въздушните течения, и двамата полетяхме надолу едновременно. Когато се озовахме на сантиметри от ледената повърхност, аз размахах яростно криле и се хвърлих напред.
Успях да отбия първите няколко удара, същевременно започнах бързо да меня формата си и свободната ми ръка се спусна напред, докато обхвана нежната й, девича шия. Стиснах я с пръсти, но продължавах да я притискам надолу към леда, за да не може да заеме удобна позиция и да нанесе смъртоносен удар.
Ноктите й на харпия задраскаха по бронята ми. Останала без дъх, Вис започна бързо да мени формата си, търсейки спасение от душащата ми хватка: тя се превърна в предизвикващо жалост дете, в отровна змия, в тигър, в муха. Аз също менях формата на ръката си, приспособявайки се към всяка от промените й, като черпех пестеливо от смаляващите се запаси ци. А метаморфозите й не спираха — Вис се преобрази в кон, в дракон, в златна рибка, в парче остър обсидиан, в шепа слуз, в бодлива лиана, в жилеща оса.
Макар изранен, нахапан и нажилен, съумях да задържа всяко едно от превъплъщенията й, ала нямаше квадратен сантиметър от тялото ми, който да не крещи, че смъртта е за предпочитане пред подобно продължително мъчение.
И с всеки миг ставах все по-слаб.
Вис бе изпуснала меча душегубец в първия миг на паника, защото змията или мухата, не могат да размахват оръжие. Тя осъзна грешката си и започна да опипва земята, но аз притиснах ръката й тъкмо когато беше стиснала дръжката и накарах леда да погълне острието, да го скове в ледените си окови, да го затвори зад преграда от непробиваемо стъкло.