Вис нададе гневен вик, издигна ме във въздуха върху фонтан от пламъци и продължи да ме влачи след себе си, тъй като не желаех да я пусна. Беше си дала сметка, че е изгубила безвъзвратно душегубеца. Стисках я достатъчно силно за шията, но не можех да й скърша врата. Все пак другата ми ръка с меча беше свободна и аз замахнах с него отново.
Тя нямаше меч, но блокира удара ми с обкована в желязо предмишница. Разхвърчаха се искри, потече и малко кръв. Използвах краткия миг на преимущество да нанеса още удари — както ме беше учила по време на многобройните ни уроци — но се съмнявах, че това ще е достатъчно, за да спечеля.
Изведнъж двамата се стоварихме на арената. Ледът се бе стопил от огъня на Вис, но капанът, който бях създал, продължаваше да държи в плен душегубеца. Помислих си, че внезапното ни падане е поредният номер на Вис, но когато огледах аурата й, открих, че този път съм сгрешил. Най-сетне беше сразена, резервите й от ци се топяха бързо, тялото й бе напълно изтощено, страшният меч — извън обсега й.
Отново бе придобила облика, с който се появи на арената, но тази млада жена вече не беше хубава, дори в моите очи. Кожата й бе посивяла от невероятното усилие, очите й бяха кръвясали и когато ме погледна, тя прошепна с изранените си устни:
— Довърши ме, Кай Рен. Ако наистина някога си ме обичал, убий ме още сега. Тувон е мъртъв. Мечтите ми се превърнаха в прах. Не искам повече да живея.
— Ако откажа?
— Не мога да се самоубия. Противно е на природата ми. Тогава ще ме обречеш на живот, какъвто не желая да водя.
Вдигнах глава към смълчаното демонично множество отвъд бариерата. Видях страховити изражения, прочетох сурови мисли. Вис ги бе изиграла, беше ги мамила. Биха могли да й го простят, но тя бе провалила мечтите ми. А за това нямаше прошка.
— Има други, които ще пожелаят да сложат край на живота ти, ако откажа.
Вис огледа залата и се изплю презрително. Храчката й бе примесена с кръв. Дишаше все по-мъчително.
— Тези ли? Нима предпочиташ да умра от техните ръце, а не от твоята?
— Може би.
— Но ти казваше, че ме обичаш!
Изглеждаше толкова изненадана, преди да си дам сметка за причината — Вис беше демоница, способна да мрази, но не и да обича, поне така, както обичат хората. Тя наистина бе вярвала, че любовта ми към нея й дава власт над мен, и бе използвала тази власт за своите цели. По този начин дори в поражението тя щеше да спечели своята малка победа.
— Наистина те обичах.
— В такъв случай, изпълни последния си дълг към мен, Кай Рен. Убий ме! Защо стъпи на арената, щом не възнамеряваш да го сториш?
— Нямах друг избор, Вис. Ако те бях оставил, щяха да пострадат и други невинни хора.
— Значи ти не си от невинните?
— Не съм — кимнах с горчивина. — Бях глупак. Ти и Белкази ме използвахте, а аз те следвах сляпо.
Чувството, което зърнах в очите й, не беше точно състрадание, но все пак бе най-близко до това, което един демон би могъл да изпита.
— Кай Рен, ние се погрижихме да бъдеш толкова глупав. Как можеш да се виниш за подобно нещо?
— Не мога иначе.
Тя се усмихна и поклати глава като учителката, която някога ми беше.
— Не се кори, Кай Рен. Недей. Сега вече си свободен от проклятието, което ти бяхме наложили. Живей живота си така, както искаш.
Погледнах я внимателно, кимнах, сетне вдигнах меча и й отсякох главата — точно и бързо, както ме беше учила. Макар да виждаше какво я чака, тя не трепна, не направи никакъв опит да ме спре, или да се защити. Убих я така, както бе поискала, и това бе моят последен дар към онази, която бях обичал с искрена, недемонска, човешка любов.
15.
Свърши се. Вис Ужасния език лежеше мъртва в краката ми. Отвъд бариерата тълпата ме аплодираше, но тълпите винаги аплодират победителя. Сред виковете долавях страх, жажда за власт, алчност, може би дори облекчение, но не и искрена радост. Демоните не познават радостта, също както не знаят какво е любов.
Седмопръстия ми правеше знаци да се изправя и да поздравя присъстващите. Спомних си последния път, когато искаха от мен подобно нещо — беше, когато убих бога Рабла-ю. Но тогава тази, която ме подканяше, бе Вис.
Погледнах към Седмопръстия и поклатих бавно глава. След това изчезнах.
Материализирах се във вътрешността на синята бутилка, която някога бе мой дом. В Демоничното царство наближаваше вечер, но тук слънцето все така стоеше насред небето — вечно и нескончаемо пладне.