В началото настъпи неловко мълчание, напълно обяснимо, имайки предвид поведението ми отпреди час. Сетне Уон Пан се хвърли да гони сянката си в пяната на вълните, кученцата го последваха с радостен лай, а ние всички се надигнахме да ги гледаме, заливайки се от смях.
— Ба Уа, я ми кажи, Уон Пан възнамерява ли да се върне в предишната си форма? — попитах аз.
— Съмнявам се, шефе. Харесва му да е куче… или е прекалено глупав, за да си спомни как се правеше.
— И не му трябва — намеси се Сливка. — Ако иска, може да дойде да живее у нас. За демон може да е глупав, но за куче пипето му сече достатъчно.
— Ами попитай го де — предложи Ба Уа. — Бас държа, че ще склони.
Седнал с кръстосани нозе на пясъка, Ли Пао направи съвсем простичко хвърчило от картонена опаковка за храна и тънки бамбукови пръчици. Забелязах, че бе нагласил грижливо драконовата купа в една вдлъбнатина до него и дори бе предложил на духа нещо за ядене.
— Кай Рен, да имаш въженце? — попита ме той. — Имам чувството, че цяла вечност не съм вдигал хвърчило.
Понечих да поклатя глава, но Седмопръстия бръкна в джоба си и извади топка канап.
— Дръж — извика той и я подхвърли на стареца. Обърна се към мен и продължи със странно напрегнат глас. — Господарю Демон, мога ли да поговоря с теб насаме?
— Разбира се. Да се разходим към двореца.
Изкатерихме се по пътеката, но Седмопръстия запази мълчание, докато не утихна лаят на кученцата.
— Господарю Демон — произнесе тогава с официален тон, — спомняш ли си, когато ти намекнах, че бих могъл да ти предложа ръката на дъщеря си, стига да я искаш?
Припомних си нашия разговор на тържествената вечеря на Сборището и кимнах.
— Да. Тогава тя също прояви интерес.
— Аз… — Грамадният, посивял, триок ковач прехапа устни в търсене на подходящите думи, като малко момче пред някой могъщ демон. — Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но тя вече не е свободна.
— Така ли? — вдигнах вежди аз и същевременно се зачудих на странното облекчение, което ми донесоха тези думи. — Значи си уговорил друг годеж?
— По-точно тя е дала такова обещание, без да иска моето съгласие, макар да знае какво е мнението ми по въпроса.
— Демоните не са като древните китайци — рекох аз — и Разпилени лунни лъчи има право да решава сама как да постъпи. Или може би не одобряваш избора й?
— О, бих го одобрил напълно. Той е могъщ демон от добро семейство. Става въпрос за Скитника.
— Наистина е от добро семейство — съгласих се аз. — Но какво смята Твореца?
— Няма нищо против.
— Интересно защо тя си е променила мнението? Дали защото аз така и не й поисках ръката, а Скитника го е сторил?
— И това също. Но от друга страна… — той млъкна и отново прехапа устни. — Тя смята, че си прекалено човечен за нейния вкус.
— Прекалено човечен?
— Да.
— Има предвид чувствата ми?
— Да, най-вече любовта ти към Вис. За нея това е проява на голяма слабост.
— Ах, разбирам. Предполагам, че тя не обича Скитника.
— Естествено, не!
— Но все пак иска да сключи годеж с него.
— Да. Намира компанията му за приятна, харесва храбростта му, начина, по който гледа на света. Освен това смята, че склонността му да пътешества ще я превърне в главен фактор на бъдещия им дом. Предполагам, че очаква с нетърпение този момент, след като така и не й позволих да се разпорежда в моята къща.
— След всичко чуто, не мога да не одобря избора й.
— Значи няма да ни съдиш за нарушаване на договора?
— Никога не сме сключвали договор, само го обсъждахме в най-общи черти. Лично ще им предам сърдечните си пожелания. Дали да не им подаря и някоя бутилка? Сега имам цяла колекция.
— О, за тях това ще бъда огромна чест.
— Всъщност, ще го направя по-скоро под формата на дългосрочно отдаване под наем. След всичко, което се случи, мисля, че ще се откажа от идеята да продавам бутилки. Научих още един горчив урок, благодарение на Вис. Сега вече ще ги държа под око.
— Младите ще разберат необходимостта от подобно решение.
— Чудесно. В такъв случай, да се връщаме при другите.
— Да се връщаме.
Когато стигнахме брега, Седмопръстия се извини на останалите и каза, че отива при Разпилени лунни лъчи и Скитника, които бяха излезли на разходка край брега. Ли Пао и Твореца също бяха при вълните, където се бореха с опърничавото хвърчило. Само Сливка ме чакаше.
Седеше на една дюна и се любуваше на океанската шир, но веднага познах, че е почувствала присъствието ми.
— Как си? — попита ме тя.
— Добре. — Въздъхнах. — Ама че ден, а?
— Чу ли за Скитника и Разпилени лунни лъчи?