— Аха.
— И?
— Хубава новина. Подхождат си.
— Не ти ли е мъчно?
— Малко съм обиден, ама нищо. Не е лесно да преглътнеш факта, че една млада и красива демоница харесва друг. И все пак смятам, че изборът й е добър. Права е за мен.
— Какво за теб?
— Че съм заприличал на човек.
Сливка ме погледна. Пред нея стоеше същество, високо два и половина метра, с тъмносиня кожа, остри нокти и дълги зъби. Тя избухна в смях.
— Ти? — После се замисли. — Може и да е права. Външният вид не прави човека. Трябваше да се досетя. Моите клиенти ми се доверяват повече, когато си сложа високата шапка и се облека в старинни одежди. Какво от това, че мога да определя фен шуй на жилището или имота им не по-зле и когато съм с тениска и шорти.
— Ще се почувстваш ли по-уверена, ако изглеждам така? — мигновено се преобразих в човешкия облик, който използвах най-често.
— Е, сега вече е по-лесно да те възприема като „човек“.
Поседяхме още малко, загледани в чайките и пясъчните вихрушки.
— Сливке, може ли да те попитам нещо?
— Запазвам си правото да не отговарям.
— Ще се съгласиш ли да те наема като специалист по фен шуй за моята бутилка?
— Не е необходимо да ме наемаш! — отвърна възмутено тя. — За мен това ще бъде чест.
— Въпреки това ще те наема. Сега, когато си върнах всички бутилки, отново съм богат. Позволи ми това удоволствие.
— Щом настояваш.
— Кажи ми, ти смяташ ли ме поне малко за човек? Чудя се дали не съм изгубил способността си да чувствам, след като магията е разчупена.
Тя ме погледна внимателно.
— Как се почувства, когато уби Вис?
— Ужасно — признах искрено. — Но трябваше да го направя.
— Вис те помоли да я убиеш, нали? Чух я.
— Да.
— Затова ли го направи?
— Да.
— Защото някога си я обичал?
— Да.
— А мразеше ли я накрая?
— Не.
— Дори след всичко, което ти стори?
— Дори след всичко. Мразех онова, което ми направи. Мразех смъртта на Оливър О’Кифи и опустошаването на моята бутилка. Но не и Вис.
Сливка се извърна с лице към мен.
— Значи си като човек в любовта, но не и в омразата. Аз щях да я мразя, ако бе постъпила така е мен.
— Все пак си съгласна, че съм поне малко човек?
— Да.
— Достатъчно, за да се омъжиш за мен?
Кафявите й очи се разшириха в израз на изненада и объркване.
— Не го казваш сериозно! Чувала съм какво мислят демоните за хората. Аз не съм като вас.
— Нито пък аз, от известно време.
Тя не отговори и аз продължих:
— Разбираш ли, през последните хиляда години аз изпитвах чувства, на каквито не е способен нито един демон. Най-близките ми приятели бяха хора — Оли, дядо ти. Познах какво е самота. След всичко това едва ли мога да заживея с демоница. Дори да я обикна, тя никога няма да изпитва същото към мен.
— Ох. — Произнесе едва чуто Сливка, но нищо повече.
— Ето защо искам да се омъжиш за мен. Ти си чужда на вашия свят — магьосническите ти способности те правят такава — също както съм аз за моя.
— Но аз ще остарея и ще умра.
— Предложих на Ли Пао Прасковата на Безсмъртието.
— Така ли?
— Той отказа. Заяви, че предпочитал да остарее и да умре като обикновен човек.
— Напълно в неговия стил — кимна тя, загледана към мястото, където хвърчилото плющеше срещу поривите на вятъра. — Такъв си е той. Погледни го, играе си с едно хвърчило, когато може да полети сам.
— Не е необходимо да вземаш решение вместо него. Надявам се някога да го разубедя. Преживя доста странни случки през последните няколко седмици. Вероятно и той вече не е същият.
— Прав си.
Известно време мълчахме, заслушани в крясъците на птиците и лая на кучетата.
— Кай Рен, обичаш ли ме? — попита ме тя.
Вместо отговор аз докоснах лицето й и го извъртях така, че да надникна в кафявите й очи. Обичах я, но вече знаех, че това означава да си уязвим пред някого. Можех ли да си позволя подобен риск с една магьосница от човешкия род? Докато я гледах, спомних си всички моменти, в които бе проявила храброст, упорство, търпение и чувство за хумор.
— Мисля, че те обичам. А ти мен?
— Възможно е — отвърна тя с усмивка, — но не съм мислила по този въпрос. Трябва първо да привикна.
— Разбирам — отвърнах и се намръщих. — Виждам, че нямаш намерение да се хвърлиш в прегръдките ми и да ми благодариш за предложението.
— Съжалявам. Защо не си определим среща? Нека първо се опознаем. Безсмъртието е голям дар. Не бива да го предлагаш толкова лекомислено.
— Не съм лекомислен!
— Добре, тогава — тя ме потупа успокояващо по крака, — опитай се да видиш всичко от моята гледна точка. Ти ми предложи две невероятни неща — безсмъртие и… брачен живот. Две невероятни, изумителни предложения. Нека да помисля.