— И все пак, как се справяте? — попитах аз, като посочих чая.
Той се засмя и лицето му се озари от топла усмивка.
— Не е никак трудно. Просто сипах гореща вода върху готовата кесийка. Моят внук нагласи всичко снощи — той прескача често, за да ми помага.
— Аха — въздъхнах аз и отпих от чая. Наистина беше добър, а курабийките — направо великолепни. — От доста време се любувам на вашите сутрешни занимания с хвърчилата.
— Аз също — отвърна той и долових в гласа му тъга.
— Чудех се, дали бихте ми разрешили да продължа заниманията вместо вас. Ще се наложи да започнем с неколкоседмично закъснение, но от канцеларията вече ме увериха, че ще извършат необходимите корекции в плановете си.
Реших да не споменавам пред Ли Пао, че служителката в канцеларията склони на последното едва след като й заявих, че съм готов да водя курсовете напълно безплатно.
— О, нямам нищо против — произнесе учудено Ли Пао. — И как бих могъл? Не разполагам с монопол върху познанията за производството и употребата на хвърчила.
— Така е — признах. — Но се надявах да присъствате на упражненията и да споделяте с нас своите мъдри съвети. Вярно, че не притежавам нито вашия опит, нито знанията ви, но мога да бъде вашите ръце.
Не беше самата истина, но реших, че похвалата може да ми е от полза. А всъщност едничката ми цел бе да видя отново в небесата над парка онези прекрасни хартиени птици.
За миг старческите очи на Ли Пао засияха от удоволствие. Сетне той поклати тъжно глава.
— Бих искал, но не съм в състояние. Лекарите смятат, че ще мине доста време, преди отново да мога да се движа без чужда помощ. Не смея да се качвам в кола, дори и да ми разрешат.
— Какво пък, аз ще идвам да ви взема и после ще ви връщам обратно. Освен това ви предлагам и обяд — естествено на мои разноски, срещу онова, което ще науча от вас.
Ли Пао вероятно разполагаше със солидна пенсия, но на неговата възраст всяка помощ е добре дошла.
— Не мога да приема подобно нещо от вас! — възрази той.
— И все пак вие ще сте този, който обучава студентите — напомних му аз.
— Въпреки това! — отвърна той възмутено.
— Нима не е редно да ви се заплаща за времето, което отделяте?
Поспорихме още малко, но в края на краищата се споразумяхме. Мисля, че и двамата извлякохме удоволствие от това.
— Все още не сте ме питали с какво се занимавам — рекох накрая. — Някога бях прочут лечител, но винаги съм се придържал към традиционните методи. Бих могъл да ускоря процеса на вашето оздравяване.
Мисля, че сега вече приковах напълно вниманието му. Дори да не би го признал, заради наранената си гордост, вероятно вече усещаше, че е в тежест на близките си.
— Познавате ли тайните на акупунктурата? — попита ме той.
— Да, а също и на лечебните билки, както и на някои езотерични изкуства.
Пресегнах си и притиснах сгънатия, парализиран показалец на дясната му ръка. Поех си дъх и концентрирах малка порция от моята ци право към него. Усетих как нарушените нервни връзки започват да се пробуждат за живот. Не след дълго се отдръпнах.
— Приемам вашето предложение — произнесе той с нараснала увереност в гласа.
Уточнихме подробностите и аз му казах, че вероятно утре ще го потърсят от канцеларията.
Малко след това си тръгнах. Нямах желание да се надлъгвам със стареца. Нито имах намерение да го оставя на болестта. От краткия ни разговор ми стана ясно, че знае много повече от мен за хвърчилата.
Минавах да го взема за съботните и неделните следобедни часове. Настанявах го в подножието на хълма, откъдето се любуваше на полета на хвърчилата.
— Някои от твоите хвърчила са много стари — отбелязах веднъж аз.
— Това е, защото произхождам от една изолирана част на древна страна.
— За някои модели само бях чувал, но не ги бях виждал.
— Вярвам ти. А ти навярно си бил много добър лечител, преди да се откажеш от тази работа. За първи път от доста време се възвърна усетът на засегнатата ми страна и дори вече мога да пристъпвам без чужда помощ.
— Идния месец бастунът вече няма да ти трябва.
В един слънчев ден, през следващия месец, когато бяхме вдигнали едновременно поне дузина разноцветни хвърчила (шарени квадрати и ромбове, защото денят бе посветен на традиционното изкуство), великолепното тай-пакпао никак не искаше да се подчинява. Дадох моето синьо-зелено хвърчило с форма на пеперуда на един от студентите и двамата с Ли Пао се наведохме над пакпаото, за да открием причината.