Проблемът, както очаквах, се криеше в направляващата примка. Ли Пао извърши някои корекции в дължината на кордата, после аз се отдалечих и издигнах пакпаото по вятъра. Тъй като не исках да рискувам да го оплета с някое от другите хвърчила, спуснах се надолу по склона. Само Ли беше с мен.
— Сега вече се държи чудесно — рекох аз. (Пакпаото е женско хвърчило, мъжките са по-големи и се наричат „чула“).
— Да, наистина — съгласи се Ли Пао, но по тона му можех да съдя, че мислите му са някъде другаде.
Откъснах поглед от пакпаото и погледнах на изток, откъдето вятърът пришпорваше насам малко облаче. Внезапно заваля. Усетих какво ще се случи, но вече беше късно.
Изведнъж, точно в мига, когато Ли Пао извика: „Кай“, в небето отекна гръмотевица.
Мълнията се понесе надолу по въжето и ме прониза през цялото тяло. Върнах я обратно в небето, пуснах примката и плеснах с ръце. Светкавицата се прибра там, откъдето бе дошла, и облакът се разпръсна.
— Кай Рен! Не аз го направих, приятелю! — извика Ли Пао, който накуцваше зад мен.
— Зная — успокоих го аз, макар да бях изненадан от думите му.
— В облака имаше скрит магьосник. Той се опита да те убие.
— Май разбираш малко от тези неща?
— На младини и аз изучавах Изкуството. Но не знаех, че удар с такава мощ може да бъде отразен.
— Магьосникът демон ли беше, или човек?
— Човек. Съжалявам, че имаш подобни врагове.
Повдигнах рамене.
— Това прави живота по-интересен.
— Не се ли боиш?
Засмях се.
— Може ли да попитам — продължи той след малко — дали имаш някаква роднинска връзка със стъкларя?
— Да — отвърнах.
— Преди много години, в Кантон видях една от неговите бутилки. Никога няма да забравя красотата на оттенъците й. Мислиш ли, че ще мога пак да зърна нещо подобно, преди да умра?
— Да. Уверен съм.
Той се приближи до мен и бавно се поклони. За щастие останалите студенти бяха твърде далеч и нямаше как да ни видят. А и най-много да сметнат, че старецът просто протяга изтръпналите си крайници.
— Кай Рен, който още е известен като господаря Демон — произнесе той.
— Откъде знаеш това?
— Както ти казах, на младини и аз изучавах Изкуството.
— Стани — подканих го, обезпокоен от това колко лесно мога да бъда разкрит. — Не съм искал от теб нищо повече от приятелство и няколко урока по управление на хвърчилата. А сега ме остави да поработя над здравето ти. После ще отидем да обядваме.
Приключих набързо урока, разпуснах студентите и отделих още няколко минути на стареца. Накрая го откарах у дома. Беше един от онези дни, в които О’Кифи наистина ми липсваше. Първият истински приятел от толкова години насам, а нямаше кой да ми помогне, за да проявя гостоприемство…
Ли Пао посрещна невъзмутимо както влизането в бутилката, така и появата на Ширики и Шамбала. Потупа ги по гърбовете и приглади настръхналата им козина.
— Виж, този — той посочи Ширики — е в цвета на имперски нефрит. Другият пък наподобява потъмнял кехлибар или червен халцедон. Винаги съм смятал, че скулптурите на кучетата фу са рожба на нечие развинтено въображение.
— Човек се учи, докато е жив — кимнах философски. Ли Пао се засмя. Кучетата помахаха доволно с опашки.
След като ги подминахме, отправихме се към моя дворец. За разлика от западните замъци, сградата му не доминира над пейзажа, а хармонира с него. Бях вложил немалко усилия в изграждането му, слепвайки ръчно от мокра глина всяка една от пагодите, преди да отпусна на воля магьосническите си умения.
Когато я видя, изправена гордо на фона на вълнистите хълмове отзад, Ли Пао не каза нищо, ала очите му засияха с радостен блясък. Отведох го при широкото стълбище, изваяно от полиран ахат и му направих път да пристъпи през обкованата със злато порта.
Веднага щом влязохме, махнах на прислугата и се разпоредих, да подготвят вечеря.
А ние се настанихме удобно, слушахме музика и пиехме чай.
— Ли Пао — рекох аз, — изглеждаш ми щастлив човек.
— И наистина съм такъв, господарю Демон — съгласи се той. — Децата ми пораснаха и се справят добре в живота. На времето бях преуспял търговец на храни и съумях да им осигуря всичко, от което имат нужда. Оставаше ми малко време за моите изследвания, за приятели и, разбира се, за хвърчилата. Хубав живот беше.
— И все пак, имаш ли усещането, че животът ти не е пълноценен?
— Е, всички хора го имат. Това е неделима част от… човешкото. Съжалявам.
— Не бива да съжаляваш, че си се родил човек. Направи ми впечатление колко много те обичат твоите близки, макар да се налага да се откъсват от своите семейства. Питам се, чувствал ли си се някога самотен?