— О, естествено. Но в това няма нищо лошо. То ми дава възможност да оценя при други случаи щастието.
— Ясно. Защото възнамерявах да ти предложа да се преместиш да живееш при мен. Дори смятах да ти помогна в обучението ти по магьосничество.
Той се засмя.
— Твърде стар съм…
— Ще ти върна младостта.
Ли Пао поклати глава.
— Мисля, че не ме разбрахте, господарю Демон. Оценявам любезното ви предложение, но последните години от живота наистина ми донесоха търсения покой и щастие и бих предпочел да ги прекарам сред хората, които познавам и обичам.
Пресегнах се и го стиснах за ръката.
— Може би в предложението ми да е имало и доза егоизъм — признах аз. — Но аз харесвам твоята… човешка същност и най-вече благородството ти. Оставам твой вечен приятел. Няма да докосна дори твоите спомени за това гостуване, защото ми се иска отново да наминаваш насам — винаги, когато имаш желание.
— Неописуема чест за този скромен слуга.
— Ела. Стани и върви с мен. Искам да ти покажа нещо.
Той се изправи до мен. Поведох го на продължително, безвременно пътешествие из царството на чудесата — и докато вървяхме, дадох воля на моята ци да го облива с жизнерадостната си сила. Някой ден ще узнае, че макар да не съм го обучавал, позволил съм си да усиля многократно уменията, останали му от някогашния му учител, превръщайки го може би в един от най-могъщите магьосници в този свят.
Когато се озовахме в моята изложбена зала, аз разперих ръце. Наоколо бяха изложени подноси, керамика и бутилки. Взех моята любима стъклена купа — зелена, с изваяни отгоре дракони, сякаш готови да защитават онова, което се съдържа вътре, и подсилена така, че да бъде практически нечуплива.
— Ето и моят подарък — произнесох и му я поднесох с поклон. — Храни се редовно от тази купа. Тя ще подобри значително здравето ти. И си спомняй за мен — за демона, с когото си разговарял като с равен. Ела! Ще ти покажа още, преди да те пусна да си вървиш.
Той пое плахо ръката ми, стиснал купата с другата, и двамата продължихме нататък, из двореца от светлина и сенки.
Когато дойде есента, събрах малко багаж в една раница и се преместих в едно от промеждутъчните пространства. Бях оставил Вис и Тувон да ме убедят, че трябва да присъствам на Великото сборище, което щеше да се състои едновременно в човешките и демонските планини на Северен Китай. Пътуването беше лесно, ако се изключат подобните на лабиринт тунели на входа, но и там се позабавлявахме, защото ги познавахме добре. Докато наближавахме изхода, почувствах, че някой ми слага нещо в джоба. До мен вървеше Вис, затова се наведох към нея и попитах шепнешком, като пъхах ръка в джоба си:
— Какво правиш?
— Не го изваждай нито при болка, нито при лош късмет, а само когато наистина си го загазил. Един малък талисман. Обещаваш ли?
— Щом настояваш. Не мога да откажа на една дама.
— Именно.
Влязохме в двореца под планините. Подминахме няколко групички от перове в градините и по алеите. На три пъти чух да шепнат: „Богоубиеца идва!“
— Бях забравил — въздъхнах. — А и се надявах, че те също са забравили.
— Такива неща не се забравят лесно — рече ми Тувон. Всеки иска да е част от някоя легенда.
— Тогава просто извадих късмет. Инак онзи щеше да ме погуби — заобяснявах аз.
— И аз бях там — поклати той глава. — Не беше късмет.
— По дяволите! Та той беше полубог, а аз — един млад и наперен демон. Трябва да съм го заварил неподготвен.
— И въпреки това твоята победа беше повратна точка в сражение, което се оказа решително. Сигурно е доста приятно да знаеш, че си единственият демон, убил със собствените си ръце някое божество.
— Тези хлапета просто не знаят какво беше тогава — не се предавах аз.
— Нищо, нека имат своя герой.
Изпъшках, но вече бяхме близо до отредените ни покои.
Очакваха ме цял куп съобщения — повечето бяха покани за вечеря или за дискусии върху сложни и засукани теологични теми, в които навярно съм се прочул като специалист. Какъвто всъщност не бях.
Същия ден вдигах чаши с Мелничаря на бури, Гълъбови очи, Ледена шапка и Кралицата на паяците — обядвах с Драконова кръв и Твореца на Сияйните кули и вечерях със Седмопръстия и Разпилени лунни лъчи. Надявах се да открия Скитника и да поговоря с него, но го нямаше никакъв. Нито пък Девор — отсъстваше цялата му група.
Със Седмопръстия си побъбрихме за коктейлите — мода, пренесена от Европа и Америка, — и за ползата от това да поживееш в емиграция, сред чужда култура, от която после да донесеш най-полезното. Обсъдихме и декора на ресторанта, в който се бяхме отбили заедно с Разпилени лунни лъчи, но и тримата бяхме доста критични. Преобладаващият мотив датираше от епохата на династията Тан3, но имаше твърде много образци от по-късни култури, за да се наруши крайното впечатление. Метр д’отелът ни придружи до едно сепаре, скрито зад копринен параван с живописни рисунки на пауни и дракони.