— Тази патица — рекох, докато сипвах една порция в чинията на Разпилени лунни лъчи, — е подправена с джинджифил и поръсена с великолепен сос от ароматично масло.
Бащата и дъщерята доловиха почти недвусмисления ми намек. От този момент до края на вечерта разговаряхме само на общи теми.
По-късно, след като поднесоха и последното блюдо, Седмопръстия изпрати дъщеря си в залата.
— Господарю Демон — произнесе той с притеснение, каквото не беше проявявал до момента, — какво мислиш за моята дъщеря?
— Тя е една от най-красивите демоници, които някога съм срещал — отвърнах чистосърдечно. — Образована, интелигентна и покорна. И всичко това в немалка степен се дължи на възпитанието, което си й дал.
— След като Крис умря, наложи се да й бъда и майка, и баща — произнесе развълнувано той. — И сега се гордея с дъщеря си.
Кимнах, очаквайки да продължи.
— Би ли взел Разпилени лунни лъчи за своя жена?
Облещих се. От клюките, които бях дочул през последните месеци, останах с впечатлението, че Седмопръстия никога няма да се раздели с дъщеря си.
— Не съм очаквал подобна чест — отвърнах предпазливо.
— И сега, когато ти се предлага?
— Поласкан съм — признах. — Но не бих искал да се обвързвам с брачна връзка, поне докато не узная истината за смъртта на Оливър О’Кифи и скорошния опит за покушение срещу мен.
Седмопръстия имаше нещастен вид. Побързах да добавя:
— Нямаше да е никак почтено от моя страна да изложа на опасност от отмъщение моята съпруга и семейството й.
Лицето му се проясни.
— Благородно решение. А след това?
— След това ще обмисля предложението с цялата подобаваща сериозност.
— Значи тогава ще поговорим за зестрата — обеща доволно той. — Тя е наследничка на богатства, които съм събирал в продължение на хиляди години.
— И струва колкото всеки грам от тях — добавих любезно.
Разделихме се доволни от края на разговора. Докато обмислях евентуалните последствия от съгласието и отказа си, слязох долу и взех да се разхождам из катакомбите. Гледката беше наистина великолепна, подземната река се разстилаше върху плитко легло от полирани камъни и водата й искреше като колиета и диадеми от замръзнали мехури.
— Ей, Богоубиецо! — извика някой зад мен. — Почакай!
Почувствах нарастваща тревога. Не бях усетил, че някой върви подире ми.
Спрях и изчаках многоръката фигура на Огнена треска да се изравни с мен. Бях го срещнал на излизане от бара.
— Да? — попитах, докато се приближаваше към мен като призрак. Имаше ли всъщност някой там?
Той спря пред мен и двамата си разменихме поклони.
— Говорят, че си бил най-добрият — подхвърли той.
— Едва ли — отвърнах и понечих да се извърна. Почувствах на рамото си груба, арогантна ръка, която ме задържа и обърна.
Завладян от гняв, аз се смалих до размерите на речно камъче, претърколих се зад него и пораснах отново, а през това време от ръцете му към мястото, където стоях допреди миг, бликна странно зеленикаво сияние. Свих пестници, обрулих ушите му, ударих го от двете страни на врата, внуших му кошмари за прииждащи змии, отново се смалих и се върнах на затъмнения бряг.
Внезапно зеленото сияние засия от цялата повърхност на тялото му, озарявайки с отблясъците си околните стени. Едва няколко пръски от него докоснаха ръката ми, но аз почувствах агония, каквато досега не бях изпитвал.
— Това ли е най-доброто, на което си способен, Богоубиецо? — попита ме той. — Защото съвсем скоро ще изям душата ти.
Нещо прещрака в мозъка ми, докато отстъпвах назад. „Ще ти изям душата“ е едно от най-древните демонски проклятия, защото в действителност наистина можем да го правим.
Съсредоточих сили и енергия и атакувах с първата гръмотевична буря, която вероятно познава това подземно царство. Огнена треска се разсмя диво, с маниакален оттенък в гласа.
— А може би сега бе най-добрият ти изстрел, а, Богоубиецо? — извика той. — Май са преувеличили в хвалебствията за теб.
Спуснах се стремглаво върху него и двамата се счепкахме. Многобройните му ръце не му осигуряваха предимството, което очаквах, но затова пък усещах някаква странна слабост в тялото си, пораждана от мястото, където зеленият огън ме бе облизал. Жизненонеобходимите ми резерви от ци бързо се топяха. Ударих го с магия, сродна на онази, с която бях превърнал недораслите демони в камък. С неочаквана пъргавина моят противник отскочи назад, така че само камъните се превърнаха в камъни и хлъзгавата повърхност на пещерата стана на грапав, сивкав гранит.
— Хубав номер — призна той. — Сега обаче ще те смачкам, ще те изгоря и сетне ще те изям.