Моята имаше своя причудлива флора и фауна, включително малка групичка ефирни, млечнопрозрачни, стройни и гъвкави като тръстики феи, които обитаваха скрит от непроницаема завеса регион, където от тринайсет века ръмеше безспирно. Там има великани, дракони и други, далеч по-странни създания.
Климатът в моята бутилка е мек и приятен, макар че позволявам понякога в планините да вали и сняг. Поддържам просторна гора, снабдена с необходимия набор от пещери, тайнствени руини и покрити с мъх гранитни блокове, върху които по всяко време танцуват зловещи сенки. Има и океан, където понякога отивам да поплувам или да покарам яхта.
Въпреки че бутилката е затворена, не съществува никаква опасност да се задушим вътре. Веднъж, преди много време, след едно корабокрушение, бутилката ми се озова на дъното на Източнокитайско море, където остана да лежи в продължение на неколкостотин години. Нито капчица вода не проникна във вътрешността й, където си живеехме с всички удобства и дори посрещахме гости.
Всички, които притежават изработени от мен бутилки, разполагат с подобни приказни светове, но повечето от тях дори не се досещат за съществуването им. Ала дори в невежеството си, притежателите на моите бутилки пак извличат определена полза. Затова пък онези, които познават тайните им, са в състояние да увеличават многократно продължителността на своя живот, стига от време на време да се отбиват вътре за кратка почивка.
Завладян от непреодолимото желание да празнувам, аз поех пътя „навън“, или иначе казано закрачих през един мъглив, сумрачен район на планините, създаден по подобие на даоистка картина. Лично за мен това е олицетворението на Приказната страна, където човек може да се скрие и да потъне в съня на Рип ван Уинкъл, където жените се превръщат в Спящи красавици сред обрасли в розови храсталаци замъци и където нощем сияят в зелено сводовете на облицованите с нефрит пещери.
Първо отляво, а сетне и отдясно ме посрещна звучен и смразяващ кръвта рев. Продължих напред. Работливите подчинени съобщават на шефа си, че бдят на своя пост.
Съвсем скоро отляво се появи едно оранжево куче фу, с големина на шотландско пони, а отдясно дотича същото, но зелено. Те приклекнаха недалеч от мен и размахаха пухести опашки зад гърбовете си.
— Здрасти — подвикнах тихичко аз. — Как е границата?
— Както винаги — изръмжа зеленият, Ширики. — Преди малко оттук мина О’Кифи.
Шамбала ме изучаваше мълчаливо с големите си сиви очи. Отблизо козината й изглеждаше не толкова оранжева, колкото тъмножълта или огненопепелява.
Кимнах.
— Добре.
Сдобих се с тях преди девет и три четвърти века, когато ги срещнах за първи път — полумъртви от глад и жажда. Техният потънал в забрава храм отдавна се беше срутил и сега двете животни не бяха нищо повече от гладни псета, безработни пазачи на изоставени руини насред пустинята Гоби. Нахраних ги, напоих ги и им позволих да се върнат с мен в моята бутилка, макар да бях тъкмо онова създание, срещу което дълго време са били насъсквани. Открай време избягвам срещите с храмовите кучета, стига това да е възможно, разбира се. И децата знаят, че са обучавани да разкъсват такива като мен и да отнасят парченцата из разни свърталища, където властва злокобната кучешка магия.
Но с тези двамата не сме разменяли и думичка да постъпват при мен на работа. Просто им казах, че ако искат, могат да се заселят в моите Сумрачни земи, в околностите на изоставената драконова пещера, където винаги ще имат прясна вода и изобилие от храна. И че ако зърнат някой да преминава наблизо, достатъчно е да надигнат вой.
Времето разми подробностите около откриването им и след няколко века остана само фактът на тяхното присъствие. Наричаха ме господарят Кай, а аз им виках Ширики и Шамбала.
Продължих нататък. Нямаше особена необходимост да излизам навън, след като О’Кифи бе обещал да се погрижи за всичко, но все още бях във властта на желанието да се повеселя и, разбира се, да подишам свеж въздух.
Когато достигнах края на световете, забавих крачка, за да обсъдя със себе си своя външен вид. Вътре в бутилката се придържах към обичайната си форма, която е приблизително човекоподобна: чифт ръце, два крака, тяло и глава, необходимият брой очи и прочее. Само дето бях висок почти два и половина метра и имах закривени нокти на краката, а кожата ми беше толкова синя, че почти избиваше на виолетово. Черни, ъгловати издатини скриват очите ми, от които доста често бликат искри. Някои смятат, че издатините са козметични, и действително, преди около хиляда години имаше подобна мода, но при мен те са напълно естествени. Придават ми оня страховит изглед, който понякога върши работа, а в други случаи ми пречи.