— Знаех, че Фу Ксиан има сподвижници — кимнах аз. — Но не знаех кои са. Ще ти поискам една услуга. Винаги е опасно да се забъркваш в игра с непознати, а ти очевидно обичаш да го правиш. Но искам да оставиш тези тримата на спокойствие. Направи го заради мен. Колкото и да си опитен, неизменно съществува опасност да те забележат. А не желая да знаят, че ме интересуват.
Той склони глава.
— Ще бъде сторено.
— Ще дойде време да ги следим изкъсо и тогава отново ще ми потрябваш.
— Разбирам, опасно е. А и не бих искал да попреча на стратегията ти.
— Благодаря ти — произнесох с чувство.
— Ще играем ли?
— И още как, с удоволствие, приятелю. Далеч по-приятна игра, отколкото да следя Деворър6.
— Деворър?
— Малка шега.
— Ще ми разкажеш ли за нея?
— Защо не?
Облегнах се назад и му разказах обстоятелствата около сближаването ми с Девор. Не след дълго Ли Пао бе в течение на всички по-важни събития от живота ми в последно време.
Останах изненадан, че вече се беше досетил за повечето от нещата. Няма съмнение, кантонските му учители са се постарали добре.
Когато свърших, известно време двамата потънахме в мълчание.
— Искрено ценя доверието, което ми оказа — бяха думите, с които той наруши тишината.
— Имах нужда да го споделя с някого — отвърнах аз. Чувствах се странно, задето бях избрал човек, пред когото да излея душата си.
— Понякога помага.
— Не съм от тези, които го правят често.
— Известно ми е. Това е защото ти липсва О’Кифи. Преди той ти е бил отдушникът, но едва ли си го осъзнавал.
Засмях се.
— Мисля, че си прав.
— Хайде да играем го — махна той с ръка.
Така и направихме.
Същата вечер настъпи смут. Бях изпратил един особено свиреп великан да придружи Ли Пао до вкъщи. Из въздуха се носеше нещо, което ме караше да се чувствам неспокоен. Не исках да го загубя, както бях изгубил О’Кифи и въздъхнах облекчено, когато великанът се прибра и докладва, че всичко е наред.
Наредих на прислугата да ми поднесат пролетни рулца с рачешки крачета и жасминов чай, а когато си похапнах, позвъних да ми оправят леглото. Дори бях задрямал.
Но бях пробуден от вой.
Превърнах се във вятър и се понесох из планинските каньони. Докато минавах покрай леговището му, пробудих и Лун Шан, страховития горски дракон.
— Някой преследва кучетата — подхвърлих му аз.
Това го засегна. Живееха наблизо и изглежда се бяха сприятелили.
— Води ме — изхриптя той и се заизмъква от сребристия си пашкул. Продължих нататък, придружен от свистенето на крилата му. И тогава чух последния вопъл.
— Остани тук — наредих на Лун Шан, когато стигнахме гърлото на бутилката.
На изхода подуших хлороформ. Отвън дочух шум на отдалечаващ се камион, но не успях да определя посоката. Какво можех да сторя?
Ли Пао. Току-що бе настъпил часът на Тигъра, един от първите предутринни часове. Дали да не използвам гадателските му умения, преди да продължа преследването?
Върнах се при колата, която държах в един гараж недалеч от къщата с бутилката, метнах се на седалката и подкарах по пустите улици. Когато спрях пред къщата, Ли Пао вече ме очакваше отпред.
— Виждам, че нямаш търпение да почнем следващата партия… — поде усмихнато той, но после забеляза, че не ми е до шеги. — Извинявай. Какво се е случило?
— Някой току-що открадна Ширики и Шамбала. Искам от теб да разбереш кой точно. Имам някои подозрения, но няма да ти ги съобщя, за да не те подведа.
Той кимна.
— Последвай ме.
Влязохме в къщата, пресякохме гостната и се озовахме в кухнята. Миришеше на сварен на пара ориз и джинджифил. На стената висеше изображение на Кухненското божество, в нишата под него премигваше пламтящо кандило.
Ли Пао извади драконовата купа, разви от нея няколко ката копринени обвивки и я постави в средата на кръгла маса от тъмно, лакирано дърво. След като я напълни до половината с вода, той добави няколко капки олио. Накрая донесе едно махало и го разклати над купата.
Изминаха пет минути, после още толкова. Повече не можех да се сдържам.
— Девор е бил, нали? — попитах. — Онази вечер, след като ме обра на карти, ми разправяше колко много пари можели да се изкарат от продажбата на кучета фу.
Той поклати глава.
— Не е бил Девор. Моля те, остави ме да се съсредоточа.
Бях изненадан, но кимнах и зачаках.
— Фу Ксиан ги е отвел на изток — обяви накрая той. — С помощта на Кен Жао и По Шиан.
— Сигурен ли си?
— Напълно. Ставам все по-добър в това.
— Дано си прав, защото е лошо да обвиниш невинен. Дай ми адреса им в Атланта.