— Позна.
— Дългогодишен прислужник?
— Гледам, че ти светна пред очите.
— Ами ние не знаехме. Нали сам го каза — мозъци, пълни с фъшкии. Я се постави на наше място — тъпанари като нас биха ли докоснали нещо, дето принадлежи на господаря? Може да сме лайна, ама не сме чак такива глупаци. Много съжаляваме.
— Да, да — закима петият. — Сега вече ужасно съжаляваме. Пусни ни да си вървим и ние…
Пуснах му едно огнено торнадо и гледах с искрящи очи как вятърът отнася пламтящите му останки. Когато извърнах поглед, четвъртият се беше вцепенил от ужас.
— Изглеждаш ми малко по-умен и схватлив от останалите. Но както е казал Конфуций, формата е по-важна от съдържанието. Макар да не си познавал О’Кифи, все пак успя да се досетиш какво изпитвам и какво ни е свързвало.
— Аз също! — обади се шестият (и последен) демон. Не му обърнах внимание.
— Разбирам, че не си виновен за онова, което си. И все пак, вероятно някога си живял в палати — кимнах към четвъртия — или в бордеи — добавих към шестия — и все нещо е останало.
И двамата наведоха глави. Настъпи мълчание. Накрая заговори четвъртият:
— Тувон, Димящия дух, ето кой беше…
Впих поглед в него.
— Зная, че в последно време такива като нас рядко се прехранват по този начин. Сигурно искаш да узнаеш кой ни е дал шен-монетата и ни е казал къде да открием твоя човек — продължи той.
Кимнах.
— Това е много тежко обвинение — подметнах небрежно.
Той също кимна.
— Не съм го отправил прибързано — побърза да ме увери. — Зная, че без солидно доказателство скоропостижно ще се разделя с живота.
Тук шестият започна да вие.
— Нищо не биваше да му казваме! Сега ще ни изпепели и с нас е свършено!
Другият замахна и го перна през лицето.
— Понякога лъжата помага — произнесе той, — друг път е по-добре да замълчиш. Сега обаче само истината може да ни спаси. Използвай главата си. Научи се да мислиш.
Шестият демон се люшна върху каменния си постамент и се просна в краката ми.
— Виждаш ли? Има надежда да се научи — рече четвъртият и аз си дадох сметка, че по свой странен начин той се опитва да спаси кожата на аверчето си.
— Полежи си малко — наредих на шестия, сетне се извърнах и поотпуснах малко каменните окови на другия. Кимнах му с глава да се отдалечим настрани.
— Този Тувон каза ли ви защо иска да направите това? — прошепнах аз.
Изглежда чак сега дребничкият демон взе да осъзнава, че може и да доживеят до старини, ако приятелчето му не разбере за какво си приказваме. Той се отдалечи още малко и когато заговори, едва долавях какво ми казва.
— Не, господарю — зашепна той и махна с ръка към алеята на парка. — Един непознат демон ни откри, докато се навъртахме наоколо, и ни нае да свършим тази работа. Това беше още вчера. Каза, че човекът щял да мине оттук тази вечер, защото имал навика да отскача наблизо в събота. Та този демон ни предложи един шен, а когато взехме да се двоумим, прибави още няколко. Спомена също, че след два дни Тувон щял да пристигне в града. Очаквахме значи да получим остатъка утре.
— А поясни ли защо… защо е необходимо да го правите?
— Не, господарю. Нито думичка.
— Утре ли трябва да се срещнете с Тувон?
— Точно така.
Вдигнах очи към звездите.
— Надвечер?
— Да.
— Кажи му тогава, че ще го чакам утре през нощта — по това време и на това място — само че в нашия свят, и че възнамерявам да даря с покой душата му, защото ще поискам от него обяснение.
Чух малкия демон да преглъща и след това да произнася:
— Да, господарю.
Сигурно никога не бе присъствал на подобен дуел.
След като освободих двамата оцелели, доближих дървото и внимателно откачих Оли от клона.
— Уф, шефе, защо не оставиш на нас да го свършим? — предложи демонът, с който бях разговарял накрая.
— Не. Не желая да го докосвате повече. Свободни сте. Можете да си вървите. Само не ми се изпречвайте повече на пътя. Та как ти беше името?
— Ба Уа — отговори той.
— Ба Уа — повторих. — Ще го запомня.
За негова чест той не побледня повече от очакваното.
— Господарю Демон, исках само да знаеш, че наистина съжалявам.
Не отвърнах и те си плюха на петите.
2.
Още щом влязох в бутилката, дочух протяжен, скръбен вой. Ширики и Шамбала вече знаеха.
Окъпах Оли в неговата баня, облякох го в един от най-хубавите му костюми и обгърнах със съхраняваща магия цялата стая. Затворих вратата и бавно се отдалечих. Дошло бе време да се заема с подготовката на погребението. Оливър беше християнин и това означаваше, че ще трябва да се придържам към техните обичаи. Може би трябваше да уредя нещата в тази насока утре, преди дуела. Да, най-добре.