На следващия ден посетих една християнска църква на име „Светият кръст“. Влязох вътре и взех да обикалям из залите, докато открих свещеника.
— Бих искал да погреба приятеля си според християнските обичаи — рекох му аз.
— Значи сте дошли точно където трябва. В коя погребална къща е приятелят ви?
— В никоя. Оставих го у дома. В неговата спалня.
— Разбирам. Така повелява вашата традиция. Бихте ли желали да го погребете в нашето гробище?
Кимнах.
— Да, ще ви бъда признателен.
— В такъв случай единственото, което ще ви е нужно, е смъртен акт.
— Какво е това?
— Документ от коронера в общината до службата по гражданска статистика, който удостоверява, че човекът наистина е починал.
— Естествено, че е починал. Иначе какво щях да търся тук? Как да се сдобия с този документ?
— Идете в общината. Там ще намерите коронера. А, освен това, колко възнамерявате да похарчите за погребението?
— Каква е тарифата?
— Ами… към няколко хиляди.
В джоба си носех двайсет хиляди в едри банкноти. Извадих ги и ги поставих на бюрото.
Той преброи парите. За миг си помислих, че ще се задави, сетне ги прибра набързо и заключи сейфа.
— Да. С радост ще ви помогна. Мисля, че няма да има никакви проблеми. Приятелят ви ще получи най-разкошното погребение.
С негова помощ не беше никак трудно да се сдобия с нужния документ. Предадох го в съответната служба, накрая свещеникът ме попита дали се нуждая от помощ за подготовката на тялото. Казах му, че не се нуждая и че ще го докарам лично на следващия ден.
Свечеряваше се, когато доближих мястото на срещата с Тувон, въоръжен с неговия меч-душегубец. Да притежаваш душегубец, изкован специално за теб, в известен смисъл е нещо като двусмислен комплимент. С подобен жест другите демони признават, че те смятат за достатъчно опасен, та да съществува оръжие, предназначено специално да ти види сметката. Готов съм да се обзаложа, че също като мен и Тувон би предпочел да не става обект на подобни комплименти, но точно сега не ми беше до разсъждения за болката, която душегубецът е в състояние да предизвика. Бях обзет от неистова ярост.
Тувон и майка му — Вис Ужасния език — ме очакваха в парка. Вис си бе придала вида на пълничка китайка на средна възраст, само дето кожата й бе тухлено червена, а очите — непроницаеми.
Тувон Димящия дух представляваше далеч по-впечатляваща гледка. Подобно на повечето представители на нашия вид той е само частично материален, независимо от плоскостта, в която пребивава. Днес той беше плътен само от кръста нагоре и наподобяваше симпатичен на вид младеж с ориенталски черти. От кръста надолу изглеждаше изваян от сивкавобял дим. Там, където би трябвало да са босите му крака, нямаше нищо.
Положих меча в краката на Вис (защото тя бе моят учител по бойно изкуство), отстъпих няколко крачки и се поклоних.
Тя се наведе и вдигна Тувоновия меч. Изправен над нея, аз я чух да произнася:
— Мечовете на Седмопръстия не са се притъпили.
— Което е истина — истина е.
— Прощавай, задето се замислих. Не се случва често някой да държи в ръце живота на сина си.
Седмопръстия е нашият прочут майстор на мечове, ала дори той се бои от Вис, която е била учителка на мнозина от нашите. Говореше се, че дори неколцина от боговете прескачали да се учат при нея. Както казах, Вис бе моя учителка, а също и на Тувон.
— Даваш си сметка, надявам се, че ако убиеш сина ми, мигом ще се разделиш с живота.
— За съжаление — да.
Дочух шум, който дойде откъм лявата ми ръка. Отместих се и сведох поглед да узная причината. Острието на меча се беше забило в земята, преминавайки между показалеца и средния ми пръст.
Тувон се изправи до майка си и ме погледна засмяно. Отнякъде долетя глъчка.
— Това твои приятели ли са? — попита той.
Огледах се. Глупавият другар на Ба Уа от снощната ни среща продаваше билети и настаняваше новодошлите сред публиката.
— Извинете ме за момент — обърнах се към Тувон и Вис.
Проправих си път през множеството и съвсем скоро открих Ба Уа. Започна да трепери още щом ме зърна.
— Какво си мислиш, че правиш? — попитах.
— Ами, надявах се да припечеля и аз нещичко. В духа на добрата стара американска традиция. Нали разбирате, господарю, малко шоу…
Поклатих глава.
— Не.
— Не?
— Не. Чу ме добре. Върни билетите. Очисти района. Направи го, ако искаш да живееш. Гади ми се от теб!
— Разбрано, шефе! Извинявай, шефе. Веднага ще се погрижа да бъде изпълнено.
— Един от дребните демони се прави на хитър — обясних, след като се върнах. — Но всичко ще бъде наред. Дайте им няколко минути да очистят терена.