След няколко секунди се обади самият Джордж.
— Ало?
— Здравей, Джордж. — Заговорих на ирландски, така, както ме бе учил О’Кифи. — Съмнявам се, че ще ме познаеш по гласа, но преди няколко месеца идвах в твоята пивница. Оставих ти известна сума пари, с която да помогнеш на бедните и нуждаещите се.
— Ти си приятелят на Ангъс! — досети се той.
— Да, така е и сега трябва спешно да поговоря с Ангъс от Хълмовете. Той наминава ли към твоята пивница?
— Имаш късмет, човече, защото и сега е тук. Прескача насам веднъж седмично, за да си побъбри с хората.
— Ще ми го дадеш ли?
— Разбира се. — Той извика: — Ангъс? За теб. Спешно!
Отново шум от гласове, преди да чуя този на Ангъс:
— Да?
— Ангъс, тук е Кай Рен.
— Господарят…
— Не произнасяй името ми, приятелю — прекъснах го аз, — защото здравата съм загазил. Надявам се, че мога да разчитам на помощта ти.
— Какво мога да направя за теб?
— Този разговор не е за телефона. Можеш ли да дойдеш в Сан Франциско?
— Май ще е трудничко. Доста зор ще видя. — Той помисли малко, преди да продължи. — Хубаво. Трябва първо да свърша туй-онуй. Ще почака ли до заранта?
— По вашето време?
— По-скоро по вашето.
— Е, може да устиска още няколко часа. Ела в църквата „Света Мария“, в покрайнините на Китайския квартал. Ще изпратя някой да те посрещне, ако не мога да дойда сам.
— Ще бъда там в осем сутринта, ваше време.
— Благодаря ти, Ангъс. Няма да оставя без отплата добрината ти.
Той се засмя с топъл, леко развеселен от алкохола глас.
— Откак се срещнахме, не ми липсва нито добра почерпка, нито весела компания. Мисля, че имам за какво да ти връщам.
— Благодаря ти. До утре, тогава.
— До утре.
Затворих. Сливка ме гледаше с нескрито любопитство.
— Това галски ли беше?
— Галски — кимнах. — Очаквам един ирландец, мой приятел, да се включи в редиците ни. Ще бъде тук в осем сутринта. Не исках да привличам вниманието към твоята къща и затова му казах да се срещнем в църквата „Света Мария“.
— Кой е този приятел?
— Нарича се Ангъс от Хълмовете. Той е дух, открай време обитава тази равнина. В Ирландия ги наричат сидхи.
Сливка кимна и погледна часовника. После се надигна, споходена от нова мисъл.
— Ще взема да ида за бира. Дали ще иска да пие от кутия?
— Виж, това не знам. По-добре да е от бутилка. Ще ти издам една тайна. Имаш ли представа какъв сорт бира е сега на мода в английските кръчми?
Тя поклати глава.
— Не съм ходила често в Англия. Бизнесът ми е свързан предимно с Далечния изток.
— Американска — отвърнах и се захилих.
— О, не!
— Честна дума.
— Магията на износа — произнесе замислено тя. — Добре, ще купя бира и храна, за да посрещнем добрия Ангъс. Ще кажеш ли на дядо? Струва ми се, че понесе тежко тазсутрешния провал.
— Ще му кажа — обещах аз. — И без това искам да го уверя, че няма смисъл да се сърди на себе си. Моите врагове не са глупаци. Аз бях глупакът, задето не се вслушах в мъдрите съвети. С прекомерната си доверчивост само направих задачата им по-лесна. Но сега вече ще се погрижа да си получат заслуженото. По един или друг начин.
Сливка се обърна и тръгна към вратата. Но преди да излезе, подхвърли през рамо:
— Чудя се защо не са потърсили помощта ти? Изглежда си бил склонен да окажеш тази услуга на Вис.
— И аз си задавах същия въпрос — отвърнах. — Но отговорите, до които достигнах, само ме плашеха.
8.
На следващата сутрин Ангъс ме чакаше според уговорката. Когато се върнахме в къщата на Сливка, свиках военен съвет в кухнята, която неусетно се бе превърнала в нашия команден център. Ангъс бе приел облика на ирландски селянин: светла кожа, обилно посипана с лунички, грамаден гръден кош и щръкнало под него бирено коремче. Огненочервената му коса изглеждаше, сякаш е била подстригана със затъпен нож, дрехите му бяха скромни, но походката беше величествена като на особа от кралска кръв.
Представих един на друг присъстващите, след което заехме места около масата. Докато обяснявах положението на Ангъс, Сливка поднесе зелен чай и бисквити. Когато приключих, той стовари гневно юмрук върху масата, изразявайки по този еднорък начин отношението си към случилото се (тъй като с другата ръка тъпчеше поредната бисквита в устата си).
— Ей туй, значи, наричам разказ, дето да ми легне на сърчицето — с много кръв и шумотевица, хем трагичен, хем не докрай! И тъй, О’Кифи отказал да предаде господаря си и го убили, а?
— Така предполагам — кимнах аз.
— Кажи ми тогаз с какво мога да помогна? Няма да оставя един толкоз сърцат сънародник да си иде за тоя що духа!