— Можеш ли да ни прехвърлиш в Кон Ши Дзи? — попита Сливка.
Ангъс поклати глава.
— Тази равнина принадлежи на китайските мъдреци. Не бих могъл да ида там без покана. Дори и да я имам, появата ми ще предизвика далеч по-голямо внимание, отколкото ни е нужно.
— В такъв случай не би ли могъл да ни прехвърлиш в някоя от промеждутъчните равнини? — намеси се Ли Пао. — Някъде, откъдето да опитам отново да достигна бутилката.
— Виж, това е по-възможно — кимна Ангъс, след като помисли малко. — Бутилката на Кай Рен е негово лично царство, тъй че би могло да ви придружа там, без това да предизвиква нежелани коментари.
— Чудесно — рекох аз. — Ето какво ще сторим тогава. Ангъс и Ли Пао, с вашите комбинирани усилия четиримата ще се прехвърлим в някоя от промеждутъчните равнини. Стига, разбира се, госпожица Сливка да пожелае да ни придружи.
— Не бих пропуснала подобно пътешествие за нищо на света — заяви тя с решително разтърсване на черната си коса.
Веднъж взели решение, не оставаше нищо друго, освен да се заемем с изпълнението му. Ли Пао настоя да вземе драконовата купа със себе си, грижливо увита и прибрана на дъното на малка раница. Освен нея взе само неизменния си бастун.
Сливка се въоръжи с автоматичен пистолет, който държеше в едно чекмедже, но преди това провери с обиграни движения пълнителя и взе още няколко резервни. Забелязала учудения ми поглед, тя се засмя и обясни:
— Живеем в опасни времена за една самотна и често пътуваща жена.
— Така е, разбира се — отвърнах, обнадежден от увереността й. Лишен от всякакви умения, не можех да определя дали притежава част от магьосническите способности на дядо си, но си дадох дума, че ако някога си възвърна силата, ще й помогна да се усъвършенства поне колкото него.
Аз самият взех само бастуна, който бях намерил зад вратата, и кимнах на Ангъс.
— Готов ли си, Велики мъдрецо?
— А ти, господарю Демон?
— Повече от когато и да било.
— В такъв случай, елате всички близо до мен — рече той и в същия момент сякаш започна да се уголемява на ръст като същевременно се изпразваше откъм съдържание, докато накрая заприлича на безполовото, безформено същество, което някога бях срещнал да се рее в небесата над Ирландия. — Когато се вдигне Покривалото, всички трябва да се прокраднете с мен. Бих искал да го спусна колкото се може по-бързо, преди враговете да са ни забелязали.
— Кай Рен — произнесе почти шепнешком Сливка, — ти помагай на дядо, а ние с Ангъс ще ви пазим гърбовете.
Кимнах, макар да ми се стори странно, че ме слагат в групата на пазените, вместо аз да съм пазачът. Но вече бях привикнал с практичния ум на момичето и затова положих ръка върху рамото на стареца.
— Готов ли си, магьоснико?
Той вдигна светлите си очи към мен.
— Готов съм, господарю Демон.
Ангъс от Хълмовете вдигна Покривалото и ние прекрачихме. След уютната топлина и вкусните миризми на кухнята, промеждутъчната равнина ни се стори мрачно и негостоприемно място. На цвят бе сивосиня, с примеси от сребристо. По форма наподобяваше нещо, което обитава страната на бурите. Под нас, някъде много отдалече се чуваше шум на течаща вода и аз знаех, че идва от реката, която наричат Забрава.
— Скрих ви, доколкото можах — прошепна Ангъс, — но все пак побързайте.
Ли Пао погледна надолу. Не изглеждаше особено притеснен от начина, по който долните му крайници се губеха в бездната под нас. За всеки случай го хванах за лакътя.
— Хайде да си повторим резониращите призиви — предложих му аз, допрял устни в ухото му. — Не разполагам с ци, за да подкрепя усилията ти, но поне мога да ти помогна да се съсредоточиш по-добре.
По-скоро усетих, отколкото видях усмивката му.
— Както и треперещите ми колена — добави той. — Е, добре, рецитирай с мен, Кай Рен, но не повишавай глас.
Стъпка по стъпка поведох Ли Пао към душевното състояние, необходимо, за да съумее да отвори тайния вход. За пореден път осъзнах колко съм безпомощен. Обикновено се справях с тази задача със същата лекота, с която чиновникът в банката отваря сейфа с добре познатата му комбинация. Но сега бяхме като двама крадци, които се ослушват в тъмнината, опитвайки се да определят местоположението на противника.
Но въпреки всичко, макар и бавно, ние се приближавахме към целта. Сякаш посягахме едновременно към ключалката на касата, стиснали здраво единствения ключ за нея.
И бравата изщрака — тъкмо когато Ангъс бе започнал да губи търпение, а Сливка се оглеждаше неспокойно, в очакване всеки момент да се появи невидимият враг.
Сивосинята мъгла се разпръсна. Избутах Ли Пао през отвора и се хвърлих след него, защото знаех, че Ангъс и Сливка ще побързат да влязат след нас.