Бях мечтал за това завръщане у дома, за мига, когато ще повикам слугите си и ще им наредя да донесат най-отбрани ястия за моите гости, но това, което видяха очите ми, ме накара да замръзна от ужас.
Тайната врата се отваряше към една скрита горичка в подножието на планината, но сега над нея се извиваше небосводът, а планината бе превърната в безформена купчина от скални късове. Наоколо се издигаха камари от телата на моите великани, които бавно се превръщаха в калта, от която ги бях създал. Извървях няколко неуверени крачки напред, страхувайки се от онова, което ще видя, и същевременно неспособен да свърна назад.
Дворецът бе срутен и опожарен. В опушените стени, които стърчаха нагоре, зееха неравни отвори от бомбардировките, на които е бил подложен.
Продължих нататък, следван от смълчаната процесия. Нямаше и следа от красотата, която бях създавал в продължение на хилядолетия. Останала бе съвсем малко ци, но и тя бързо се топеше.
Стигнах дърветата, под които се търкаляха телата на феите и на други същества — вече не бях в състояние да ги разпозная, тъй като бързо губеха формата си. Не бях изненадан, само ме прониза мъка, когато пресякохме една полянка и съгледах поваленото тяло на мъртвия Лун Шан в коритото на пресъхнал ручей.
Дори въздухът беше застоял и когато погледнах нагоре забелязах през разпадащата се атмосфера част от стената на бутилката.
— Предполагах — произнесох бавно и гласът ми прозвуча с твърдост, каквато не очаквах от себе си, — че някой може да е проникнал в това място. Мислех дори, че ще срещна тук врагове, останали да се позабавляват. Но и в най-страшните си кошмари не съм очаквал да се случи това.
Нечия ръка легна на рамото ми и го стисна леко, в опит за няма подкрепа.
— Съжалявам, Рен — произнесе Ли Пао.
— Защо? — попита Сливка. — Защо са разрушили всичко?
Ангъс ни накара да замълчим с властен жест. За първи път си дадох сметка колко уязвими сме тук, на открито. Огледах се, избрах близката стена и се скрих в сянката й. Останалите ме последваха.
— Какво има, Велики мъдрецо?
— Движение в двореца под нас, нещо сребристо в мрака — отвърна той. — Злосторниците сигурно са оставили постове.
Сребристо в мрака. Тези думи пробудиха странна асоциация в обезпокоения ми ум.
— Не можем да останем тук — прошепнах. — Аз ще ида напред и ще разузная обстановката. Ангъс, бъди готов да върнеш другите у дома при първия сигнал за опасност.
Махнах с ръка, за да потуша всякакви опити за възражение.
— Разполагах с много слуги, с най-различни създания. Може би някои от тях са оцелели и сега се спотайват сред руините. Ако не ни познаят, със сигурност ще ни нападнат. Но пък ако са враговете… толкова по-добре.
Продължих напред, изпълнен със сили и решимост да срещна противника открито, дори да изгубя и последното, което ми оставаше — моя живот. Защото, макар лишен от предишната си сила, вътре в себе си все още бях господарят Демон и дори Вис би трепнала при вида ми.
Но нито Вис, нито Тувон се появиха насреща ми, докато се спусках по стъпалата към миниатюрната градина, в която някога цъфтяха рози. Не ме очакваха там По Шиан и неговите помощници. Това, което се изправи срещу мен, облечено в причудлива ризница, наподобяваше стройните и доста ефирни форми на Разпилени лунни лъчи.
— Господарю Демон! — извика тя и в гласа й се долавяше нескрита радост. — Ти се върна, точно както се надявахме с татко!
— Не съм господарят Демон — произнесох с такава горчивина, че дори аз едва познах гласа си. — Трудно бих казал, че съм и Кай Рен. А като се оглеждам наоколо, готов съм да повярвам, че съм най-обикновен човек на име Харви Уон.
— Ти си Кай Рен — каза тя, — Богоубиеца и господарят Демон. А кои са другите, дето се спотайват зад теб на хълма?
— Това са тези, които ми помогнаха да се върна у дома.
— Повикай ги тук. Зная сигурно място, където можем да се скрием от враговете, разрушили това място. Там ще поговорим на спокойствие.
— Добре — кимнах, без да се колебая. Не ми оставаше нищо друго, освен да й се доверя.
— Но, моля те, побързай. Изложен си на голяма опасност без броня като моята.
Склоних да побързам, но най-вече заради хората, които ми бяха помогнали. Докато тичах нагоре по хълма, хрумна ми да ги върна обратно на Земята, но после реших, че няма да се съгласят и ще изгубя ценно време да ги убеждавам.
— Последвайте ме — махнах им с ръка, когато се приближих. — Открих един наш съюзник.
Тръгнахме надолу, а Сливка се изравни с мен и ме попита: