— Ще трябва да поогледам наоколо — отвърна тя. — Навън безопасно ли е?
— Да, що се отнася до моите слуги, но не мога да поема ангажимент за другите.
Тя отмести вратата, отдалечи се на няколко крачки от купола и спря, втренчила замислен поглед във върховете на планините.
— На какво разстояние е най-близкият воден басейн?
— На километър и нещо от тук е брегът на един малък океан.
— Със солена вода?
— Да. По-скоро горчива.
— Има ли реки?
— Две големи.
— С прави корита?
— С леки извивки, но това е отпреди бомбардировката. Не зная какво е състоянието им сега.
— Тялото на Лун Шан е преградило едната — обади се Разпилени лунни лъчи.
— Лоша работа — Сливка сбърчи вежди. — Трябва да освободим реките, за да продължават да текат. В противен случай ще се получи нежелано застояване на ци.
— Разпоредих на слугите да разчленят трупа. Но това ще отнеме време.
— Не може ли да го преместят оттам, преди да е станал твърде чуплив? — попита Сливка.
— Аз бих могъл да го направя — изпъчи се Ангъс. — Разполагам с някои собствени ресурси и не завися като китайския магьосник от околната среда.
— Хубаво — кимна Сливка. — Заеми се с това. — Тя се обърна към Разпилени лунни лъчи. — Можеш ли да летиш?
— Разбира се.
— А ще можеш ли да ме носиш?
— Вероятно. Защо?
— Сигурно ще се справя далеч по-добре, ако мога да огледам терена. Господарят Демон ни предупреди, че трябва да действаме с максимална бързина.
— Добре. Ще взема един от шеновете от ризницата. Така няма да съм зависима за приток на ци от терена.
— Да тръгваме тогава!
Преди да потеглят, Сливка се обърна към мен и Ли Пао.
— Заобиколете двореца отзад. Преместете всичко, което може да попречи за нормалното движение на ци откъм планините.
— А ако се натъкнем на пречка, твърде тежка за двама човеци? — попита Ли Пао.
— Тогава използвай уменията си, дядо. Сигурна съм, че Разпилени лунни лъчи ще ти даде една от нейните монети.
Естествено, Разпилени лунни лъчи не можеше да откаже на толкова деликатна молба. Зачудих се какво ли мисли елегантната демоница за това прямо момиче. Изглеждаше неизбежно двете да станат или неразделни приятелки, или настръхнали съпернички. Все още бе твърде рано да се прогнозира изходът.
След като всички се завърнахме от разузнавателните си обиколки, Сливка докладва:
— Не изглежда толкова зле. Използвал си предимно класически конструкции, нали?
Кимнах, макар че думата „класически“ можеше да се тълкува по различни начини.
— Основите на хълма са напълно запазени и ще влязат в работа — продължи тя. — А вие двамата успяхте ли да преместите някое от загражденията по пътя на реката?
Ли Пао кимна доволно.
— Да, но опасявам се, че трябваше да изразходваме напълно монетата на Лунни лъчи.
— Моля ви — рече с усмивка демоницата, — наричайте ме Разпилени лунни лъчи. Това е цяло име. Инак току-виж започнали да ми казват „Разпиляна“.
Ли Пао се засмя.
— Както желаеш. Но все пак, благодаря за монетата.
— Кай Рен — каза Сливка, — нареди на твоите слуги да се заемат със засаждането на вечнозелени растения. Те ще ускорят натрупването и извличането на ци. А след като сте премахнали и преградите… е, не бих казала, че ще наблюдаваме бързи промени, но поне този район ще преустанови вътрешното си разпадане.
— Великолепно! — възкликнах. — Ангъс и Ли Пао, можете ли да ни върнете на Земята?
— Бих искала и аз да дойда с вас — обади се Разпилени лунни лъчи. — Пък и имам някои предложения.
— Хубаво — склоних. — Но Седмопръстия няма ли да се безпокои?
— Господарю Демон, аз съм поне на хиляда години!
— Да, зная, но навън мирише на война. Баща ти сигурно ще бъде загрижен.
— Прав си, господарю. Ще му разкажа какво се е случило. Къде мога да ви намеря?
Не бързах да отговоря. Макар тя да ни помагаше всеотдайно, мнителността се бе превърнала в моя втора природа.
— Баща ти разполага ли със собствен проход към Земята?
— Да.
— Тогава ела в църквата „Света Мария“ в Сан Франциско.
— Това не е ли в Северна Америка? По-точно в Калифорния?
— Точно така. Трябва ли ти карта?
— Няма нужда. Сама ще си намеря. Но какво да правя, когато стигна църквата?
Подадох й няколко монети и написах телефона на Сливка.
— Ще позвъниш на този телефон. Все някой от нас ще вдигне.
Тя взе бележката и втренчи поглед в лицето ми.
— Не ми ли вярваш, господарю?
— Вярвам ти — отвърнах, — но живеем в лоши времена. Не бих искал да излагам приятелите си на опасност. Когато се срещнем, ще взема мерки да не ни проследят.