— Не — рече Тувон. — Това е твое задължение. Време е да се бием. Сега.
— Ами хубаво — свих рамене, измъкнах душегубеца от мястото, където Вис го бе забила в земята, и го издигнах над себе си. — Да започваме.
Хвърлих се в неочаквана и рязка атака, замахнах два пъти, уцелих веднъж, но раната беше съвсем повърхностна. Тувон ме заобиколи, откри незащитен участък, промуши се, но и той накрая не успя.
— Мисля, че честта ви е удовлетворена. Първата кръв е пролята — отбеляза многозначително Вис.
— Тия се опитват да шикалкавят! — чух нечий глас. Утроих усилия и нанесох нов удар. За първи път метал се блъсна в метал с почти камбанен звън.
Тувон се местеше със скоростта на вихрушка и оставаше почти невидим, освен в най-материалните си части. Едва сполучих да отклоня следващия удар. Дочувах виковете на тълпата през пресекливото си дишане.
Сетне осъзнах, че съм обезоръжен, също както и противникът ми. Някой бе метнал воал върху оръжията ни и сега ги теглеше встрани.
— Достатъчно! — кресна Вис. — Прекратете този фарс!
Тя държеше воала.
— Хайде, приберете си оръжията!
Послушахме я, но аз държах десницата си близо до дръжката на душегубеца.
— Елате сега тук. Искам да си поговорим, докато онези боклуци се разотидат.
Последвахме я.
— Ще бъдеш ли така добър да ме осветлиш за причината — произнесе тя, като ме пронизваше с поглед, който ме връщаше в онова далечно минало, когато бях неин ученик — за този дуел.
— Снощи — отвърнах аз — в аналога на това място в света на хората, е бил убит мой слуга, на когото държах. Извършили са го няколко недорасли демони от онези, които се навъртат из подобни места. Когато ги подложих на разпит, те ми признаха, че шефът им се казва Тувон и че им е платил с шенове за работата.
— Сине! Ти какво ще кажеш в своя защита?
— Вярно, че трябваше да им донеса малко пари. Девор ми ги остави снощи, когато чу, че ще прескачам насам. Рече, че ги изгубил на карти или нещо подобно.
— С тези отрепки? — попита Вис.
— Да.
— Някои наши сънародници нямат чувство за собствено достойнство. Що за демон би се събирал с подобна пасмина?
— Такъв като Девор очевидно — произнесе захилено Тувон. Не изглеждаше никак потиснат от това, че ни прекратиха дуела. Притискаше с пръсти малката кървяща рана на мястото, където го бях промушил.
Пресегнах се на доста голямо разстояние, сграбчих бягащия Ба Уа и го върнах обратно.
— Не! Не! — съпротивляваше се той отчаяно. — Прекратих залаганията! Уон Пон почти успя да върне парите!
— Едно нещо ме интересува — прекъснах го аз. — Помисли си дали някой от вас е играл на карти с Девор в нощта преди моят слуга да бъде убит.
— Готов съм с отговора. Пит, Едноокия, Прилепов кикот, Блуждаещия нос. Играеха на монети.
— Кой спечели?
— Пит, най-много от всички. Така ми се струва.
— Възможно ли е Тувон да е наминавал насам, за да изплати дълга на Девор? — попита Вис.
— Напълно възможно, предполагам.
— Някой да има други въпроси? — попитах аз. — Не? В такъв случай, изчезвай! — викнах на уплашения Ба Уа.
Той не чака втора покана.
— Нима щеше да се биеш с Тувон до смърт въз основа на толкова несигурни улики? — попита гневно Вис.
— Честно казано, бях пощурял.
— Прибирайте мечовете! — нареди тя и в гласа й се долавяше толкова непреодолима сила, че никой от двама ни не помисли да й възрази.
Свихме обратно остриетата и сега мечовете ни бяха не по-големи от игли за вратовръзки. Моята беше от черен абанос. Прикачих я до джоба на панталоните си.
— И така, кой от вас двамата ще ме покани на кафе? — попита Вис с поомекнал глас.
Вече не изглеждаше толкова червендалеста и приличаше на най-обикновена трийсет и пет годишна жена с леко разчорлена коса. Тувон също се беше нагласил така, че прозрачните му части да бъдат скрити от дрехи.
— Струва ми се, че е мой ред — предложих аз.
Проникнахме в човешкия свят през една от Вратите. След толкова много векове на съвместно съществуване с плоскостта на Земята, демоните са построили множество подобни врати на различни места. Ако пък някой иска да се премести там, където все още няма обществена Врата — както беше случаят с моето пътуване до Ирландия — най-добрият начин е като проникне в една от необитаваните плоскости, долепени до нашата. Тези плоскости, известни сред народа като пътешественически равнини, са заредени с картографски сфери. Тук му е мястото да спомена, че съществуват и частни Врати като моята към Сан Франциско, но използването на всяка една без разрешение от притежателя й се смята за проява на лош вкус.