Нарисувах една бутилка на листа, до нея балон, наподобяващ мястото за текста в комиксите. Добавих още няколко.
— В момента бутилките, които се намират в бутилката на Вис, са в състояние да изместят нуждата си от допълнително пространство към промеждутъчните плоскости. Но ако всички бъдат прибрани в една-единствена бутилка или ако всяка от тях е поставена в друга бутилка, тя на свой ред в следващата и така нататък, по подобие на руските матрьошки…
— Матрьошки ли? — попита Разпилени лунни лъчи.
— Ами да. Онези дървени кукли, които са напъхани една в друга — обясни Сливка. — Имам такава горе — ще ти я покажа по-късно.
— Тогава — продължих — пространствените им нужди ще бъдат силно ограничени и това ще предизвика сериозни проблеми.
— Какви по-точно? — попита Ли Пао.
— Разпадане на вътрешния интегритет, последвано от изкривяване на пространството и времето. Не зная как става — повдигнах рамене, — никога не съм опитвал.
— Значи Вис наистина няма да може да ги използва така, както е възнамерявала първоначално — заключи доволно Сливка.
— Ако не бъде внимателна, съществува опасност да ги разруши всичките — добавих аз. — Което е крайно неприятно.
— За нея, но не и за нас — стига да спечелим войната — оставаше непреклонна Сливка. — Ако успеем да ти възвърнем предишния облик, после да напъхаме бутилките една в друга и да скрием последната от тях в бутилката на Вис, но някъде, където не би могла да я намери веднага, всичко ще бъде в наша полза.
— Така е, тогава Вис ще изгуби бутилките — съгласи се с поразведрено лице Разпилени лунни лъчи — и може би ще бъде принудена да се откаже от останалата част на своя план — особено когато сред противниците й застане и господарят Демон!
— Съществува едно затруднение — намеси се Ли Пао. — Този план изисква или да отнесем всички бутилки, което практически е невъзможно, или да открием магията за освобождаването на господаря Демон и да я приложим на място.
Оставих ги да уточняват подробностите. Уверен бях, че решението няма да е толкова просто. Все пак, това бе най-добрият план, с който разполагахме за момента.
— Добре — произнесох след известно време, като се стараех да си придам самоуверен вид. — Да го направим.
10.
Вис все още държеше бутилката си в мавзолея. Останах доволен, не се налагаше да се прехвърлям в Кон Ши Дзи, можех да проникна и направо от Земята. А и нямаше да съм сам — никой от моята малка „банда“ не пожела да остане вкъщи.
Изчакахме да се стъмни, преди да щурмуваме вратата. Едва когато я затворихме зад нас, позволихме си малко светлина.
Ли Пао включи мъничко джобно фенерче и зашари с него по стените. Ето че в осветения кръг се показа бял, овален предмет, изправен в специална ниша.
— Това ли е? — попита той.
— Това е — кимнах.
За разлика от моята лична бутилка, оцветена в кобалтово синьо и с издължено гърло като шише за вино, бутилката, която бях изработил за Вис, бе от изключително фин бял каолинов порцелан. Порцеланът е най-трудният материал за работа. За да се постигне безупречна, снежнобяла облицовка, моделът се изпича в специална пещ на висока температура.
Но още щом видях Вис, реших, че единственият материал, който би й подхождал, е тъкмо порцелан — непрозрачен и елегантен, силен и същевременно крехък, гладък при докосване, но твърд и неподатлив. Нима съм бил толкова сляп, осъзнах сега, та не бях разбрал, че съм влюбен в нея!
Преди да я глазирам и изпека, бях изрисувал върху стените й с елегантни щрихи четирима пазачи — ци’лин (или както го наричат на Запад — еднорог), костенурка, дракон и феникс. За моя преголяма изненада си дадох сметка, че все още разполагам с неограничен достъп до бутилката. В процеса на изработка винаги включвам и своята персона в списъка за почетни гости, но тъй като искам да съм честен спрямо бъдещите притежатели, обяснявам им как биха могли да ме заличат от него.
Малцина го правят, навярно защото досега не съм подарявал бутилка на свой враг.
Когато наближихме вътрешния отвор на бутилката, Разпилени лунни лъчи размаха ръце, сякаш хвърляше невидима мрежа. Зърнах нещо да блещука във въздуха, същевременно тя кимна с видимо доволен вид.
— Ето. Сега всички сте невидими.
— Не се разсейвай — скарах се на Уон Пан, който явно искаше да свърне към близката горичка, където по дърветата се виждаха сочни плодове. — Не знаем с колко време разполагаме, преди да ни открият.