Откъм коридора долетяха писъци, гневни викове и дрънчене на оръжие, глух тътен от нечие паднало на земята тяло, звън на острие върху метална ризница.
Чух Сливка да подвиква нещо на Разпилени лунни лъчи, но трябваше да фокусирам вниманието си върху малкия чайник.
Ли Пао започна да пее по-бързо:
„Но близо е убежището, утешението от мъките и не е още късно да…“
Ли Пао беше прекъснат насред изречението от острието на меч, което се материализира пред шията му. Този, който държеше оръжието, изникна само след миг, елегантен, както винаги, долната част на тялото му наподобяваща вихрушка от кипяща сила, а горната бе пременена в стара, но достатъчно солидна ризница, изплетена по японски обичай.
Придружаваха го четири същества, създадени от вятър и лед, въоръжени със заострени висулки. Там, където при хората щеше да е сърцето, или мозъкът, те имаха само завихрена мъгла. Двама от тях ме заобиколиха, а другите застанаха на пост пред дамите.
— На твое място, старче, не бих довършил изречението — обърна се Тувон Димящия дух към Ли Пао. — Всички останали също да прекратят веднага това, с което се занимават.
— Защо? — отекна в тишината тихият, но настойчив глас на Разпилени лунни лъчи.
Не можех да се обърна, но чух подрънкване на стъклария, заради което предположих, че момичетата разместват бутилките по рафтовете. Нямах обаче никаква представа с каква цел го правят.
— Защото — рече заплашително Тувон, — ако не го сторите, ще пролея кръвта на този нещастен старец на пода. Нищо, че почитаемата ми майка може малко да ми се разсърди. А след това ще насъскам стражите си срещу вас.
— Значи Вис не е тук? — попитах с цел да отклоня вниманието му.
— Няма я — потвърди Тувон — и не се надявай на някой от глупавите й милостиви жестове. А сега, дами, нали ви помолих да спрете… Ей!
Той замахна със сабята, но беше закъснял. Ли Пао беше изчезнал. Тувон се метна към мен, но аз вдигнах ръце и се престорих, че се готвя да запокитя чайника на пода.
— Май пропусна нещо, а? — присмях му се със спокоен глас. — Той е велик магьосник, а ти не разбра това. Сега вече Ли Пао е извън обсега ти. Ако направиш още една крачка, ще пусна чайника.
— Какво е един чайник? — захили се злобно той. Почти бях забравил колко мразя усмивката му, но сега бързо си припомних. — Разполагаме с цялата колекция от твоя дворец и още от много други места.
— Но какво знаете за това, което имате? Нищо. Аз съм създал всяко едно от тези красиви изделия. Натъкнахте се на много неочаквани неща, когато се опитахте да ми отнемете бутилката. Тувон, време е да почнеш да мислиш, преди да действаш.
Той наистина се замисли, претегли рисковете и очевидно реши, че са в негова полза. Моята преценка до голяма степен съвпадаше с неговата. Не знаех дали Ба Уа и Уон Пан са още живи, но трябваше да измъкна момичетата оттук. Не толкова от благородство, колкото по чисто прагматични причини. Разпилени лунни лъчи можеше и без мен да подхване кампания срещу Вис. Колкото повече узнавах за Вис Ужасния език, толкова по-малко ми се искаше да я видя в ролята на кралица на всички демони и богове.
Казват, че можеш да преценяваш хората по питомците им. Същото трябва да важи и за децата. Арогантната безцеремонност на Тувон, неговата характерна склонност да подчинява всичко на личния интерес, ужасното му чувство за хумор, бяха все достойнства, наследени от майка му.
— Какво искаш от мен, Тувон? — попитах с привидно нахален тон. Ако единствената му цел бе да не ми позволи да си взема обратно бутилките, досега щеше да извика подкрепления и да им нареди да ни избият или да ни отведат в тъмницата. (Също моя изработка, с всичките и присъщи зловещи прелести, съградена със старание, за което сега се проклинам.)
— Какво искам ли? — той прибра меча си, уверен, че ледените му приятелчета ще се погрижат за мен, само да посмея да предприема нещо. — Искам да довършим нашия дуел, Кай Рен. Искам удовлетворение за това!
Той дръпна нагоре ръкава на дясната си ръка и ми показа грозна, гноясала рана.
— Защо ти трябваше да използваш моя душегубец, Кай Рен? Защо трябваше да ми погаждаш от твоите гадни номера? И тази кучка майка ми, как можа да спре дуела, преди да се разправя с теб!
— Чакай, та аз едва те докоснах!
— Да. Но с душегубеца. — Той хвърли злобен поглед на Разпилени лунни лъчи. — Бас държа, че милата братовчедка ти е разказала за нас — недоразвити същества сме, дегенерирали демони. И това е истина. Виж колко трудно зараства дори тази нищожна рана.
— Но аз не знаех… — подех.