Нямах никакво намерение да го послушам. Тувон разполагаше с всички предимства — размери, сила, броня и оръжие. Всичко, което имах аз, беше по-добра позиция и надеждата да го разгневя дотолкова, че да забрави уменията си.
Кръстосахме остриета няколко пъти и аз отправих мислена благодарност, задето ми се бе паднало оръжие, което познавах добре. Не се налагаше да опознавам тепърва тежестта или баланса на меча, достатъчно беше да зная на какво разстояние мога да стигна с него. За разлика от мен Тувон изпитваше видими затруднения с душегубеца, тъй като не се бе упражнявал достатъчно, за да изучи особеностите му. Ако беше избрал друго оръжие, щеше да ме промуши поне няколко пъти.
И въпреки това успя да ме докосне четири пъти, срещу само едно леко пронизване от моя страна и при три от ударите потече кръв. Моето единствено попадение бе в ранената му ръка, която той продължаваше да използва. Докато се дуелирахме, вниманието ми бе привлечено от нещо странно. Тувон не се стараеше да нанася смъртоносни удари, нито дори такива, които биха причинили сериозни рани.
Готов бе да се задоволи с всякакъв удар.
За момент си помислих, че е забравил къде се намира — това не беше нито състезание, нито упражнение. После си дадох сметка какво преследва. При предишния ни дуел всеки от моите удари с душегубеца му бе причинявал нетърпими болки. Сигурно предполагаше, че сега ми отвръща със същото. Не само че не беше така, но усещането бе далеч по-притъпено от всички досегашни удари, които бях изтърпявал.
Това ме наведе на друга мисъл. Престорих се, че губя сили, заех отбранителна позиция и се съсредоточих в това да пазя само жизненоважните части на тялото си, а другото оставих на него. Започнах да получавам доста повече наранявания — срещу възможността незабелязано да скъся дистанцията помежду ни, изчаквайки да се появи удобен момент за внезапна атака.
И моментът дойде. Позволих на Тувон да ме събори на колене и докато размахваше меча над мен, наведох се рязко, гмурнах се под защитата му и издигнах острието нагоре — покрай конуса от спираловиден дим, който заместваше краката му, и право през тялото му. От устата му се отрони болезнен стон, сетне, с блестящи от ярост очички, Тувон завъртя оръжието си и ме прониза в рамото.
Почувствах болезнено разтърсване, когато мечът се удари в раменната кост, но съумях да запазя ясна мисълта си и подхванах мистичния ритуал, който щеше да ме изведе от бутилката и да ме прехвърли в света на хората.
— Кай Рен, ти спечели — изхриптя Тувон и ме опръска с кръвта си. — Довърши ме, но знай, че и аз те убих.
Не останах, за да му докажа, че греши. Исках да се махна час по-скоро оттук.
По-късно, докато си отдъхвах върху кушетката на Сливка, отдаден на грижите на Разпилени лунни лъчи, аз обясних на останалите тактиката си:
— Тувон смяташе, че душегубецът ще ми нанесе по-големи поражения от неговия собствен меч и затова пожертва всичко в името на едно въображаемо, но несъществуващо предимство.
— Кай Рен — изрече с упрек Разпилени лунни лъчи, но виждах в очите й привързаност, — ако не беше толкова сериозно ранен, щях да ти се разсърдя за този номер.
— За кой номер? — засмях се аз. — О, недей, моля те! Наистина съм ранен!
— Не за това — поклати глава тя. — А задето се изложи на глупав риск.
— Не беше никак глупав. Така ви помогнах да се измъкнете, забрави ли?
— И без твоята помощ щяхме да си тръгнем. Нали видя, че успях да убедя Тувон.
— Само защото го беше яд на мен. Инак щеше да забележи, че носиш раница и да надзърне вътре — припомних й аз. — Или да огледа рафтовете. А тогава щеше да познае, че вие, хитруши такива, сте заменили моите безценни произведения с най-обикновени шишета за вино. Сърцето ме боли, като си спомня с какво приравнихте шедьоврите ми.
— Но се получи, нали? — засмя се Разпилени лунни лъчи, после се съсредоточи отново и прати малък импулс от ци навътре в най-дълбоката от раните ми — тази в рамото. — Тувон дори не разбра какво сме направили.
— Затова пък Вис ще надуши веднага — посочи Ли Пао.
— Вис е голяма глупачка — засмя се с тъповата безгрижност Уон Пан. — Само се зъби и нищо повече!
Двамата с Ба Уа се чувстваха особено доволни от постиженията си. Не само че бяха повалили неколцина от стражите на Вис, но освен това бяха откраднали цяла кесия с шенове от колана на един от тях. Предложиха ми ги всичките, но аз взех само колкото да възстановя силите на Разпилени лунни лъчи.
— Кай Рен? — обади се Сливка, която още не можеше да се опомни от преживяното. — Преди да започне дуелът, знаеше ли, че душегубецът не може да те засегне?