— Радвам се да го чуя. Разтревожих се, когато узнах, че си напуснал болницата. Беше доста болен, знаеш ли?
Всичко, което виждам от Вис, е коляното й, притиснато в мъхестия хълбок на тигъра — малко и крехко. Зная, че ако отстъпя назад, ще я видя цялата и че отново е станала дете. Сигурно това е единственият начин да попаднеш в небесното царство.
— Божичко, Вис. Не знаех, че те е грижа.
— Винаги съм държала на теб, Кай Рен, повече, отколкото на всеки друг.
В мен напират въпроси за бащата на Тувон, за По Шиан, за сина й, искам да я чуя как ми казва, че ме обича повече от всеки от тях. Зная, че ще го каже. Сигурен съм.
Но дали е истина?
Иска ми се да е така.
— И къде си отседнал сега, Кай Рен? Ще ми бъде ужасно приятно да ти погостувам.
— При едни приятели.
— Приятели?
— Да.
Тя се засмива. Звукът ми е приятен и аз също се засмивам в отговор. Дори тигърът се смее и мустаците му докосват лицето ми. Дъхът му е сладък като мед.
— Знаеш ли, Кай Рен, много от твоите приятели са и мои. Дай ми адреса и аз ще намина още утре сутринта.
Изведнъж се сещам, че не знам къде протича този разговор. Решавам да попитам Вис.
— Ами ти блуждаеш в едно от промеждутъчните пространства — отвръща невъзмутимо тя. — Следя те, откакто посети моята къща. Ужасно съжалявам, че се разминахме.
Спомням си посещението, помня също и че когато си тръгнахме, Тувон не изглеждаше никак добре.
— А Тувон? — питам, като се покашлям смутено. — Какво стана с него?
Отстъпвам назад, за да мога да я виждам, но тигърът ме следва и отново пред очите ми е само това малко, обло коляно.
— Оправя се вече. Не е зле да наминеш и да му донесеш торта. Открай време си пада по земните торти. Ти си на Земята, нали?
Усещам неясно безпокойство, макар тонът й да е все така дружелюбен. Но изглежда Вис наистина ме обича много — след като е готова да затвори очи пред онова, което направих на Тувон.
— Аз…
Пронизителен звук и един познат глас ме карат да млъкна. Заслушвам се.
— Кай Рен? Кай Рен? С кого разговаряш?
Усмихвам се, познал гласа на Ли Пао, понечвам да отвърна, но гласът ми е дрезгав и насечен, като в просъница. Едва сега си давам сметка, че сънувам — странно ярък сън, защото мога да подуша острата миризма на хищника и примамливото ухание на Вис. Поглеждам надолу към краката си и установявам, че стоя върху прозрачна и сияеща повърхност.
Пресягам се и докосвам носа на тигъра. Той е мек и влажен, съвсем реален. Въпреки това продължавам да чувам хлопане и гласа на Ли Пао.
— Вис? — докато съм в съня, говоря без затруднение.
— Тъкмо щеше да ми кажеш дали си на Земята — припомня ми тя. — Исках да ми дадеш адреса, за да ти дойда на гости.
— Но аз спя!
— Какво от това? — пита съвсем основателно тя. — Дори демоните имат сънища. Не помниш ли какви странни неща сънува след срещата с Рабла-ю?
— Откъде знаеш?
— Защото седях до теб и те държах за ръката, скъпи — отговаря тя през смях.
— Не знаех.
— Така беше.
Потупвам се по джобовете, но те са празни.
— Проклятие!
— Какво ти трябва?
— Щях да ти напиша упътване как да ме намериш. Доста е сложно.
— Нищо, кажи ми! — подканва ме нетърпеливо тя. — Ще го запомня.
Готов съм да го сторя, но ме прекъсва някакъв оглушителен трясък, слаба светлина и ръце, които ме разтърсват.
— Кай Рен! Кай Рен! Събуди се!
Въпреки волята си усещам, че напускам съня, и виждам как Белия тигър вдига бавно лапа — дали, за да ме задържи, или да ме удари. Не зная. Защото в следния миг се озовах в моето легло, а Ли Пао, надвесен над мен, ме дърпаше за пижамата.
— Събуди ли се? — попита ме той.
— Аха — отвърнах, — но не ми се иска. Сънувах страхотен сън.
— За какво беше? — извика Ли Пао с разтревожен глас.
Свих рамене.
— За Вис, за какво друго? Появи се пред мен, яхнала бял тигър, каза, че ме обича, и поиска да ни дойде на гости.
Старецът кимна доволно.
— Значи драконът е познал.
— Драконът? — повторих с все още замаяна от съня глава.
— Нали знаеш, старите хора не спят добре. Тук те боли, там те върти. Възползвах се от това и опитах да погадая за местонахождението на кучетата. Преди около десет минути драконът се подаде от купата и настоя да те събудя незабавно. Каза, че си бил в голяма опасност.
— Опасност ли? Спях си най-кротко. И тъкмо щях да поканя Вис.
— Което щеше да погуби и малкото, дето сме го постигнали — отбеляза той.
— Вярно. — Прехапах устни и се замислих, след това дадох знак на Ли Пао да затвори вратата и да седне до мен. — Знаеш ли, мисля, че я обичам.
— Кого — Вис? След всичко, което ти стори?
— След всичко — потвърдих аз. — Няма логика, нали?