— Гладна ли си, Флуфинела? — попита Ли Пао и дръпна вратата на хладилника. — Имаме малко пилешко в сладко-кисел сос и ориз.
— Гладна съм! — изписка Флуфинела, скочи от ръцете на Сливка и изприпка при хладилника. — Какво е това „пилешко в сладко-кисел сос“? Ами „ориз“? Вкусни ли са?
Ли Пао изстърга остатъка от вечерята в една купичка и я остави на пода.
Докато Флуфинела първо опитваше, а след това се нахвърли лакомо на яденето, старият китаец застана до мен и произнесе шепнешком:
— Някой от вас може ли да ми каже дали тя е това, за което се представя? Демоните лесно менят формата си. Дали не е предрешен демон?
— Възможно е — кимнах, — но се съмнявам. Възстанових достатъчно от демоничното си зрение, за да мога да различа аурата й. Действително прилича на тази на нейните родители. Ако е само маска, оформена е от някой, който ги познава добре.
Сливка кимна, но не изглеждаше напълно уверена. Възхищавах се на смелостта й. Не, тя не беше Вис, но в нея също се спотайваше сила, след като бе притиснала в прегръдките си създание, може би изпратено от нашите врагове.
Флуфинела приключи с яденето, облиза доволно купичката и се върна при нас.
— Ти ли си господарят Кай? — попита ме тя.
— Аз.
Тя наклони глава на една страна и ме огледа с критичен поглед.
— Не изглеждаш така, както те описаха. — Тя продължи да ме разглежда и аз почувствах убождане от нещо, което вероятно бе детската версия на мощната магия, с която се славеха кучетата фу. — Но все пак приличаш на него.
— Аз съм той — отвърнах и се наведох към нея. — Кълна се в дългото си приятелство с твоите родители. Само че преживях някои неприятности.
Това изглежда я убеди напълно.
— Моите родители — произнесе с официален тон Флуфинела, която изглежда бе репетирала тези думи, — не са доволни от мястото, което обитават понастоящем. Интересуват се дали не би им помогнал да избягат? Ако се съгласиш, готови са да ти служат вярно до края на живота си.
— С радост бих им помогнал, дори и без обещанието за служба. Но за да ги освободя, първо трябва да узная къде са. — Посочих Ли Пао, извадил вече гадателската си купа. — Този човек се нарича Ли Пао и е могъщ магьосник. Той ще ти помогне да ни покажеш пътя, по който си стигнала до нас. По него ще открием мястото, където са твоите родители.
Флуфинела наостри уши и завъртя глава към Ли Пао. Тя се изправи на задни крачета, опря лапички в коляното му и рече:
— Поласкана съм да се запозная с теб, велики магьоснико.
Той се засмя.
— Можеш да ми казваш Ли Пао. Настани се сега в скута ми, за да можеш да виждаш водата. Разкажи ми всичко, което помниш за пътя си дотук. Виждаш ли дракона в купата?
— Аха.
— Той ще изслуша разказа ти и ще открие мястото.
— Ще се опитам. Бях толкова уплашена… не знаех къде вървя.
— Не се безпокой. Видяла си повече, отколкото предполагаш. Драконът ще ни помогне. Започни от началото.
— Добре — Флуфинела говореше толкова тихо, че едва я чувах. — Бях с мама и татко, когато чух нов глас.
В началото образите, които получихме в купата, не бяха особено ясни. Тъмни, мрачни сенки, движещи се пластове, сред които не се различаваше никакво изображение.
Изведнъж едно грамадно, космато, оранжево лице изпълни купата.
— Мама ми каза да чакам, но аз я последвах.
Ли Пао изсумтя нещо неразбрано и премести длан над равната повърхност.
— Фина настройка — обясни той. — Виждаме всичко от гледната точка на Флуфинела. Помолих дракона да измести перспективата назад и нагоре.
Сега вече се показаха сводести стени на помещение, боядисано в зелен цвят. До една от стените имаше купчина разръфани одеяла. Когато се вгледах отблизо, открих, че сред одеялата са се сгушили няколко мънички кутрета от същата порода.
Докато Флуфинела продължаваше с разказа си, ние видяхме Ширики и Шамбала да се отдалечават от кученцата и Флуфинела да подтичва след тях. Насочваха се към някакво светещо място в стената.
Постепенно разказът на Флуфинела се смеси във въображението ми с картината:
— Това прилича на оформяща се врата! — изръмжа Ширики. — Шамбала, бъди готова. Няма да им позволим да ни вземат кутретата!
Шамбала изръмжа в знак на съгласие.
Светещата точка се разшири и придоби белезникав оттенък по краищата. Наистина беше врата, но прокопана, а не естествена. Очевидно създателят й срещаше невероятно съпротивление от материята на стената.
— Дали пък господарят Кай най-сетне не ни е намерил? — произнесе тихо Шамбала.
— И да не е той, едва ли ще е По Шиан, или някой от проклетите му лакеи.