Междувременно отворът на вратата придоби овална форма с височина около метър. И тогава вътре прекрачи едра сянка. Ширики приклекна, готов да се хвърли. Шамбала стоеше като жива бариера между заплахата и децата си.
Сянката се материализира в кентавроподобната фигура на млад демон. Горната част на тялото му бе мускулеста и набита, а долната бе кръстоска между бик и лъв, вместо обичайното за кентаврите конско туловище. Не само главата, но и гърбът му бе обрасъл с гъста, лъскава, тъмнокафява грива.
Демонът вдигна ръце, които приличаха на човешки, но бяха по-едри и завършваха със закривени нокти.
— Аз съм Скитника — произнесе той. — Не съм бог, а демон.
— А познаваш ли Кай Рен, когото наричат още господаря Демон? — попита Ширики.
— Познавам го. Той е приятел на чичо ми, един демон на име Твореца на Сияйните кули. И макар Кай Рен да не знае, тръгнах да ви търся тъкмо по молба на моя чичо.
Шамбала подуши с плоския си нос миризмата на Скитника. Все така стоеше на пътя между непознатия и кутретата.
— Ти казваш истината — поне каквато я знаеш. Какъв е твоят план?
— Чичо ми размени едни сведения за други и знае къде се намира в момента Кай Рен. Той е на Земята. Готов съм да ви отведа при него, макар че там ще е доста трудно да се скриете.
— А защо не отидем в неговата бутилка? — попита Ширики.
— Тя вече не му принадлежи.
— Тогава ни отведи в двореца на чичо ти.
Скитника се поколеба.
— Не ми е разрешил да го правя.
Следващият въпрос на кучетата бе изпреварен от остро изщракване.
— Някой отключва вратата — предупреди Шамбала и се премести така, че да наблюдава входа и Скитника едновременно.
— Последвайте ме! — подкани ги Скитника.
— Не и без нашите малки — отвърна Ширики и изтича да буди кутретата. — Не бих пожелал и на най-обикновеното улично псе онова, което боговете са им намислили.
— Побързайте!
Едва сега Ширики забеляза Флуфинела.
— Тръгвай с демона, момиче — нареди й той. — Ние ви следваме отзад.
Кученцето се подчини и затича с бързина, неочаквана за късите й крачета. Тъй като Флуфинела не бе обърнала внимание на случилото се по-нататък, драконовата купа не беше в състояние да го показва. Ето защо доловихме само откъслечни фрази:
— …остават няколко секунди — чухме гласа на Шамбала.
— Изчезвай от тук, демоне! — заповяда Ширики.
— Но…
Скитника произнесе още няколко думи, които Флуфинела не чу. Вниманието й бе съсредоточено върху овалната врата, която се оказа твърде висока за нея. И тогава я сграбчиха чифт яки ръце и я метнаха я право в отвора.
— Мамо?
— Бягай, кутре, бягай! — извика Скитника. — Ще те настигна веднага щом затворя вратата!
И тя побягна. Ограничена, през досегашния си съзнателен живот, между четири еднакви стени, тя не можеше да разбере къде се е озовала и накъде отива. Земята под лапичките й бе тъмновиолетова и гладка като сатен. Повърхността се оказа хлъзгава и на няколко пъти тя губеше равновесие или започваше да се пързаля встрани от приетата посока. Наоколо се издигаха някакви тъмни купчини, вероятно шубраци, защото ухаеха на рози и лавандула. Още по-нататък се виждаха заоблени разноцветни хълмове и когато стигна до тях, тя започна да се катери по склона на най-близкия, драскайки с нокти по подобната на стъкло повърхност.
Беше изморителен път, като надпревара в дълбок, забавящ движенията пясък, отзад долитаха яростните вопли на родителите й, тропот от нещо, което се удряше със сила в земята, и вресливите гласчета на братята и сестрите й.
После земята започна да вибрира ритмично и тя се затъркаля надолу по склона, който бе изкатерила с такива усилия. Една ръка, обгърната от миризмата на Скитника, я грабна и вдигна във въздуха. В началото я държеше за козината, после я притисна към мускулестите гърди, докато двата чифта яки крака продължаваха бясната надпревара. Тя успя да зърне овалния портал над рамото му, Беше блокиран от нещо тъмно, но по края се виждаше огненочервен пръстен.
— Мисля, че ни преследват — извика тя.
— Така е — изпъшка Скитника. Справяше се доста по-добре от нея с хлъзгавата повърхност, набираше бързо скорост и после се прехвърляше на следващия хълм с главозамайващи скокове. — Надявах се да хванем един по-дълъг и безопасен път, но сега се налага да караме напряко през страната на куките.
— Боговете са по-опасни — промърмори Флуфинела. Знаеше го от разказите на родителите си, а и от постъпките на самите богове.
— Вярно — съгласи се Скитника и се засмя. — Но сега трябва да намерим вратата.
Успяха. Не беше овална като предишната, изглеждаше съвсем обикновена — с дървена правоъгълна каса и подпори от двете страни. Скитника спря пред нея и погледна Флуфинела.