В далечината се виждаше гора от изсушени, голи дървета, зад която се издигаше мрачният масив на планинска верига, изградена от притиснати един в друг кубове. От време на време подухваше вятър, който вдигаше невидими облаци прах и ги хвърляше право в очите. Надявах се това да не попречи на Флуфинела.
След известно време кученцето спря и ни помоли да почакаме, докато душеше в кръг наоколо. После вдигна глава и обяви.
— Миризмата на Скитника продължава в тази посока.
Сочеше с лапа гората вдясно от нас.
— Вратата е натам — драконът сочеше наляво.
— Зная — кимна Флуфинела. — Но Скитника е тръгнал към гората.
— По собствено желание? — попитах аз.
— Миризмата на кукарите е по-силна от неговата — отвърна кутрето. — Не зная.
— Можеш ли да провериш какво е станало? — обърнах се към Ли Пао.
— Ще опитам. Не забравяй, че никога не съм се срещал с Скитника…
След няколко минути напразни усилия той се отказа и поклати глава.
— Боя се, че няма да успея. Впечатленията на Флуфинела не са достатъчно силни, за да мога да ги използвам. Освен това, имам чувството, че тази равнина не е особено благоприятна за използване на магия.
— Така е — кимна Разпилени лунни лъчи. — Защото цялата налична ци е вградена в обкръжаващите ни материални предмети. Всякакви опити за извличането й ще ударят на камък.
— И така — взех отново думата, докато Ли Пао преливаше обратно в манерката съдържанието на купата, — дали да продължим напред, или да следваме миризмата на Скитника?
— Да я следваме — предложи Ли Пао.
Флуфинела също се съгласи, дори Разпилени лунни лъчи възприе това мнение, макар и с едва доловимо колебание.
— Чичо му държи на него — отбеляза тя, като се оглеждаше притеснено, — но ще ви моля да побързаме. Това място ме изнервя. Имам чувството, че ни наблюдават.
Продължихме през горичката, встрани от пътя за другата врата. Нямаше паднали клони между дърветата, само гладка, метална повърхност, която започна да се издига, и подметките ни взеха да се хлъзгат по склона. Наложи се да вдигна Флуфинела на ръце и от време на време да я пускам, за да провери дали следваме правилната посока. При една от почивките откъм кубичните планини долетя страхотен гръм.
— Надявам се, че сме в безопасност, след като сме заобиколени от толкова много гръмоотводи — засмя се Ли Пао.
— Бих се съгласил с теб — възразих, — ако земята под краката ни не беше от метал.
— Но къде са тези кукари? — попита Разпилени лунни лъчи. — Тук сме от часове, а не видяхме нито един от тях.
— Забрави ли, когато Скитника и Флуфинела са се озовали тук, кукарите са се появили едва след воя на кучетата. Вероятно те ги предупреждават за неканени гости. Тъй че, колкото по-късно ни забележат, толкова по-добре.
— Може би си прав — въздъхна тя, но не изглеждаше уверена в думите ми.
Замислих се за тази нейна нервност. Тя беше демоница, притежаваше огромна мощ, а в много отношения бе далеч по-боязлива от едно обикновено момиче, каквото бе Сливка. Дали не бе потисната от мисълта, че принадлежи към поколението на недоразвитите демони?
Реших да оставя размишленията над този въпрос за друг път. Флуфинела се бе върнала малко назад, за да провери следата, когато най-сетне зърнах с крайчеца на окото онова, което търсехме.
Скитника висеше от един голям клон между няколко сплетени дървета. Шестте му крайника бяха извити под неестествен ъгъл и приковани с помощта на дебели колкото кабел клонки. Други клони го обхващаха през кръста, през гърдите и дори през гърлото. Овързан по този начин, той не можеше дори да говори и само мигаше с големите си кафяви очи. Именно премигването на клепачите бе движението, привлякло вниманието ми.
Отново блесна светкавица и този път бях съвсем сигурен, че почувствах тръпнещия импулс на електрически заряд.
— Ще ви кажа нещо, но не искам никакви възклицания — произнесох предпазливо. — Погледнете напред и малко вдясно — в онези сплетени клони, и ще видите Скитника.
Тримата последваха съвета ми и за щастие реакцията им се ограничи с приглушени въздишки.
— Как да го свалим от там? — попита Флуфинела.
— Готов съм да изслушам всякакви предложения — признах. Положението не изглеждаше никак розово. Скитника бе здраво завързан и имах чувството, че всеки опит за освобождаването му ще доведе до появата на кукарите. Освен това не беше изключено да предизвикаме смъртта му — най-вече заради клончето, което притискаше здраво шията му.
На всичко отгоре електрическата буря се приближаваше бързо към нас. Между клоните на дърветата пробягваха искри. Не се и съмнявах, че стигне ли бурята тук, ще бъдем подложени на смъртоносна атака от светкавици. Не виждах никакво безопасно място, а долината с лабиринта бе далеч зад нас.