Но ако…
Хрумна ми една идея, която изглеждаше напълно осъществима. Прошепнах на спътниците си:
— Когато ви кажа, искам всички да се изкатерите на дървото на Скитника.
— Защо? — попита Ли Пао.
— Изпълнявайте! Нямаме много време, преди бурята да се стовари върху нас с пълна сила.
— Но аз не мога да се катеря! — заскимтя уплашено Флуфинела.
— Не се плаши — успокоих я. — Аз ще те взема.
Стъблото на дървото беше гладко като тръба, аз изтиках Ли Пао нагоре и му подадох кученцето. Разпилени лунни лъчи изчака да свърша и на свой ред ме избута. Накрая и тя се издигна между клоните.
Веднага щом дървото долови присъствието ни, то започна да ни обгръща с клоните си. По-дребните клонки разкъсваха дрехите ни, или се закачваха за тях, а по-големите се извиваха лениво, готови да ни обвият, както бяха сторили със Скитника.
Но този път задачата им не беше толкова лесна. Бяхме твърде много и това очевидно ги затрудняваше.
Разпилени лунни лъчи бързо схвана положението и използва своето нематериално тяло, за да усложни работата на дървото. Тя материализираше крак или ръка, докато клоните се усучат около крайника, след това го превръщаше в мрак и искри, а те се мятаха безпомощно. Останалите не можехме да се похвалим с подобен успех, но въпреки това се съпротивлявахме всячески, меняхме местата си, катерехме се и се спускахме, макар това да бе придружено с разкъсани дрехи и множество дребни драскотини.
Докато се занимаваше с нас, дървото бе принудено да отслаби своята хватка върху Скитника. Той успя да освободи едната си ръка и веднага скъса клонката, която го притискаше за шията. След това извика задъхано:
— Всеки момент ще дойдат кукарите! Бягайте, докато можете!
— Веднага щом утихне бурята — отвърнах, зает с един израстък, който се опитваше да прикове крака ми. — Но кажи ми бързо, правилно ли предположих, че кукарите са те оставили тук?
— Да. — Скитника изглеждаше учуден от въпроса ми. — Дърпах се със зъби и нокти, но те ме довлякоха до това дърво.
— Хубаво. Досега имало ли е друга буря?
— Имаше — отвърна той и лицето му пребледня при спомена.
— Значи ще бъдем в безопасност, докато премине и тази — Взех Флуфинела и се изкатерих малко по-нагоре. — Предположих, че са те оставили тук тъкмо защото ще си в безопасност.
— Каква ти безопасност! — въздъхна Скитника.
— Вижте, бурята наближава! — извика Ли Пао, който се бе закрепил на един клон под нас.
Гледката наистина поразяваше въображението. От надвисналите облаци се спускаха ослепителни огнени стълбове, които оставяха болезнени разноцветни дири върху ретината. От време на време те удряха по-високите дървета и тогава от клоните бликаха фонтани от искри.
Там, където светкавиците падаха на земята, металната повърхност се втечняваше. Понякога дъждът от мълнии бе толкова интензивен, че земята се покриваше с потоци от разтопен метал, които се спускаха по склона като река. Нямаше никакво съмнение — щяхме да загинем, ако бяхме избрали да слезем обратно по склона. Дори Разпилени лунни лъчи нямаше да успее да се измъкне.
Оглушен от непрестанните гръмотевици, които придружаваха всяка светкавица, не забелязах, че бурята бе започнала да утихва. Ли Пао насочи с жестове вниманието ми към кубичните планини, които отново се подадоха иззад облаците.
— Можем ли вече да слизаме? — попита Флуфинела след около петнадесет минути, когато и последните искри се стопиха. Цялата трепереше, а ризата ми бе покрита с тънки оранжево-зелени косми. — Трябва да се изпишкам.
Потърсих с очи Скитника. С помощта на Разпилени лунни лъчи той се бе освободил от клонките, които отново се протягаха към него.
— Чакайте — спря ни той. — Още не се е свършило. Не чувате ли как свисти вятърът?
Сега, след като привлече вниманието ни, всички доловихме ниския тътен, който се носеше откъм планините.
— Само след трийсет секунди ще бъде тук — обясни той. — Хващайте се кой за каквото може и се дръжте здраво!
— Дървото пак ще ни оплете! — оплака се Флуфинела.
— Вятърът няма да духа дълго, но…
Последните думи буквално бяха отнесени от устата му. Въпреки предупреждението едва успях да се задържа върху стъблото на дървото, притиснал към себе си кученцето. Клепачите ми се хлопнаха като жалузи, дори ушите ми щяха да се затворят, ако разполагаха със собствен запас от ци. Хиляди дребни прашинки се забиваха в наранената ми кожа, някъде отдалеч и приглушено долавях отчаяното скимтене на Флуфи.