— Не зная как!
Сега не беше моментът да го обучавам. Протегнах ръце и притиснах слепоочията му.
— Изпъни пръсти напред и си представи това, което ти е нужно. Гледай да бъдеш максимално точен. Нямам много ци, но…
— Искам клещи — промърмори Ли Пао, — големи, здрави, с дълги дръжки, от неръждаема стомана!
Докато шепнеше, аз събрах всичките си запаси от ци, свързах общия им поток с неговия и ги насочих към ръцете му. След миг от устните му се изтръгна триумфален вик, отворих очи и зърнах мечтаните клещи в ръката му.
Бяха точно такива, каквито бе поискал, снабдени с дълги, облицовани в гума дръжки. Той ги сграбчи, пъхна челюстите между най-близките сегменти на кукаря и стисна. Металният кабел се съпротивлява само няколко секунди, след което поддаде с болезнения стон на скъсана струна.
— Пипнах те! — извика Ли Пао.
— Прицели се в най-дебелата част — посъветвах го аз. — Трябва да прекъснем съчлененията. Дай, ще натискаме и двамата.
Той нагласи челюстите върху един от сегментите и аз поставих здравите си ръце върху неговите жилести старчески пръсти.
— Натискай! — извиках.
Този път жицата се отдръпна и завъртя, сякаш беше жива, но ние я срязахме на още едно място, а когато го повторихме и със съседната, образува се отвор, достатъчно голям, за да се пъхнем през него. Помогнах на Ли Пао да се провре и го последвах. Чувах пресекливото му дишане. Беше се изтощил — да правиш магии е точно толкова изморително, колкото и всяка друга физическа работа.
Съдейки по оглушителното тракане зад нас, кукарите сменяха посоката на движение с цел да ни последват. За щастие, при това си пречеха взаимно.
Забелязах, че Флуфинела е стигнала вратата и тъкмо я активираше. Разпилени лунни лъчи я охраняваше от цяло ято дребни кукари, които се носеха из въздуха, подобно на някакви причудливи металически прилепи. На няколко крачки зад нея Скитника отблъскваше набезите на друг подобен рояк.
— Помогни на Разпилени лунни лъчи — извиках на Ли Пао. — Използвай клещите. Аз ще прогоня останалите с меча. Трябват ни само няколко минути.
— Ще се справя — обеща старецът.
Размахах меча и скоро открих, че металните гадинки се свалят лесно — достатъчен бе един по-здрав удар. По-упоритите от тях обаче се впиваха със зъбки в острието и оставяха по него дълбоки дири. Когато го отърсих, те се разхвърчаха, като се удряха една в друга, заплитаха се и падаха като покосени.
И все пак броят им постоянно растеше. Вероятно накрая щяхме да загубим, ако не бе долетяло пискливото гласче на Флуфинела:
— Готово! Отворено е! Побързайте!
Започнах да отстъпвам назад, като следях с крайчеца на окото дали съм в една линия с Разпилени лунни лъчи, Ли Пао и Скитника, Стигнахме вратата и прекрачихме един след друг върху меката почва от другата страна.
Скитника хлопна вратата и я залости. Огледах се, споходен от опасения, че боговете могат да дебнат наблизо, но драконът на Ли Пао вече бързаше с доклад, че районът е чист.
— Значи това са били кукарите! — промърмори Ли Пао, които изглежда още не можеше да се отърве от преживяното.
Скитника го огледа от главата до петите. Вероятно се чудеше що за странно същество съм взел за свой помощник.
— Разбира се, че бяха кукари — отвърна той. — Какво друго си мислеше, че са? Демони?
— Нямах това предвид — отвърна Ли Пао. — Исках да кажа, че приличаха на куки, също като тези, на които си закачвам дрехите. Е, не съвсем — добави усмихнато той. — Защото тези у дома никога не са ме нападали. И къде сме сега, в страната на изгубените чорапи?
— Точно така — кимна Скитника. — Чувал съм тази легенда и аз…
— Почакай! — спря го Ли Пао. — Нищо не разбирам.
— Ами да, легендата — повтори Скитника, но гледаше към мен. — Онази, според която изгубените чорапи се превръщат в закачалки за дрехи. Ето защо винаги имаш повече закачалки, отколкото чорапи. Ще се съгласиш, че трябва да съществува някаква хармонична връзка между отделните плоскости. Кой не знае, че килерите и гардеробите са най-честите проходи към други светове?
— Така ли е наистина? — попита учудено Ли Пао.
— Няма да те лъжа, приятелче — успокои го Скитника. — Не си ли забелязал, колко много вещи изчезват безследно от килера? Просто накрая се озовават на друго място.
— Никога не съм изучавал тази теория — намесих се аз. — Но съм се сблъсквал с подобни феномени, докато работех над моите бутилки.
Старецът вдигна ръка.
— На мен ми се събра доста. Онези светкавици сигурно са ми изпържили мозъка. И все пак, къде сме в момента?
— Това е равнината на Чорапите — обясни търпеливо Скитника. — Тя се опира в една друга равнина, която наричаме Първородния свят, макар двете плоскости да не се пресичат никъде. Ето защо боговете не са поставили тук постове. Подобно на света на кукарите и тук естествената ци е здраво вградена в структурата на света, което го прави неприветливо място за нашия вид.