След като се втвърди още малко, той й придаде форма на четириного.
— Ето ви котка! Кучетата не преследват ли котки?
Настръхналата козина на Флуфинела и бебешкото й ръмжене подсказваха, че донякъде бе познал. Той побърза да оформи още няколко подобни създания. Забелязах, че ако някой друг ми събере шепа ци, мога да я оформям по-добре от останалите.
— Мисля, че ще ни стигнат — обяви след малко Флуфинела. — А и кучетата вече долавят миризмата ни.
— Да, по-добре да не ни притиснат в коридора — присъедини се към нея Скитника. Той държеше няколко мрежи от набързо сплетени нишки ци. — Поставете котките вътре. Двамата с Разпилени лунни лъчи ще извършим доставката.
— И когато пътят ни бъде очистен, ще отворим клетките — довърших аз.
Скитника и Разпилени лунни лъчи се затичаха по коридора и дори се издигнаха над пода, когато доближиха вратата. Какофония от яростен лай ни извести, че торбите са достигнали предназначението си.
— Хайде! — извиках аз, за да надвия общата врява.
Затичахме се. Градината, в която се озовахме, ми напомняше за Първородния парк в Кон Ши Дзи. Ярки изригвания на петте елемента18 караха несвързаната ци да блика като фонтани. Тичахме между колони от основни цветове и усещахме как се разпадат под краката ни. Предполагам, че ако се бях родил тук, щях да зная как да различавам отделните екземпляри от флората и фауната. Но сега се чувствах като примитивен човек, изправен пред картина, от която познава само някои цветове.
В центъра на тази визуална и мистична какофония стояха няколко същества, които едва успях да разпозная. Не можех да нарека усъвършенстване онова, което бяха направили боговете с кучетата фу за периода след последната Демонична война.
Ширики и Шамбала се отличаваха както със силата си, така и с вродената си елегантност. А тези същества притежаваха сила, но нямаха осанка. Изглежда не бяха и толкова интелигентни, защото преследваха нашите направени от ци котки, сякаш бяха истински. Малцината, които ни забелязаха, спряха объркано. Разпилени лунни лъчи и Скитника ги разпръснаха с огнени топки.
Коленичих до клетката на Ширики и огледах катинара.
— Най-сетне, господарю Кай — произнесе той. — Но ние не губехме надежда.
— Добре — кимнах. — След миг ще сте свободни.
— Дай ми възможност да убия По Шиан — изръмжа кучето.
— Ще трябва да се наредиш на опашка — отвърнах и разбих катинара с един удар. — Тръгвай.
Ли Пао беше отворил другата клетка и отвътре вече излизаха кученцата. Сториха ми се поне дузина, докато се умилкваха около краката ми.
— Колко са? — попитах и махнах с ръка да вървим към коридора.
— Осем — отвърна Шамбала. — Всичките са здрави и умни.
— Само осем? Помислих си, че съм видял повече.
— Това е мултипликационен ефект — обясни Ширики. — Нещо като защитна реакция.
За мен прозвуча по-скоро като доказателство, че все още не съм изгубил здравия си разсъдък, и аз въздъхнах облекчено. Изпратих Ли Пао да провери дали е чист обратният път към вратата и заедно с останалите се загледах в скупчените кутрета. Зарадвах се, като познах Флуфинела сред сродните й по цвят събратя.
— Внимавай да не изгубим някое — подвикнах й.
— Разбрано, господарю Кай — излая тя в отговор и размаха важно опашка.
Не срещнахме никаква съпротива в коридора, нещо, което бях склонен да отдам на присъствието на Ширики и Шамбала. Разпилени лунни лъчи и Скитника ни застигнаха тъкмо когато приближавахме последния завой. Двамата млади демони се заливаха от смях, очевидно под въздействието на обилното количество ци в добавка към нашия успех.
— Заключихме кучетата на боговете в бърлогата — докладва Разпилени лунни лъчи. — Скитника залости вратата след нас.
— Браво. — Щях да добавя още някоя похвала, но вниманието ми бе привлечено от шумотевица, идеща отпред. Миг по-късно Флуфинела закова лапички пред мен.
— Господарю Демон, Ли Пао настоява да идеш веднага при него!
Втурнах се напред, като прескачах внимателно кученцата.
— Какво има? — подхвърлих през рамо.
— Едни хора там…
Кутрето така и не успя да ми обясни. Когато стигнах при Ли Пао, открих, че пред него са застанали Кен Жао и Фу Ксиан — верните слуги на По Шиан. С тях беше и Девор, негодникът демон.
— Отдавна не сме се виждали, господарю Демон — произнесе бавно той.
Девор все още изглеждаше като човешката представа за паднал ангел, с неговите посивели лебедови криле и златиста кожа, но цепковидните му очи вече не бяха безизразни. В тях се четеше тревога и безпокойство. Сега той и приятелите му бяха малцинство. Един демон и двама човешки магьосници са нищо в сравнение с моята група — дори и да не броим кучетата, които съвсем наклоняваха везните в наша полза.