Излязох навън, а Ангъс ме последва, все още стиснал поредната халба бира.
— Лека ти вечер, господарю Демон.
— И на теб също, Ангъс — отвърнах и се понесох нагоре. Прибрах се късно вечерта и реших, че ще е най-добре да поспя.
Така и направих.
3.
И така…
И така, започнахме внимателни проучвания по линия на трети лица — като господаря Швейцледиц, който, оказа се, може да бъде наистина много отзивчив — относно Страстно цвете, Нощна булка, Снежния разбойник и Скитника, също както и за самия Девор.
Що се отнася до последния, изглежда наистина го бе подкарал през просото — затънал в дългове, преследван от настойчиви лихвари. Доста време живели заедно със Страстно цвете, докато късметът започнал да му изневерява. Снежния разбойник все още се навърташе край него — заради минали времена, а и Нощна булка го навестяваше понякога. Не зная каква роля играеше във всичко това Скитника — ако въобще имаше някакво участие — но по всичко изглежда, че се появяваше в живота на Девор с необяснимо постоянство.
Продължих да ги държа под око, но месеците се нижеха, а не се случваше нищо. Що се отнася до инцидента, описах го грижливо и го регистрирах в Службата по дуелите. Не беше необходимо, но все пак инструкциите трябва да се спазват.
Започнах все по-често да се срещам с Вис и Тувон. Двамата с Тувон провеждахме тренировъчни фехтовки, естествено, под вещото ръководство на Вис. Дори си наложих да излизам в света на хората. Обзе ме странното желание да посетя тазгодишното Сборище.
Само дето нямах сили отново да се захвана за работа.
Всичко започна като внезапен топъл вятър. Ако го почувствате и познаете на момента, имате шанс да оцелеете. Хиляда години са много време, но никога няма да забравя какво е да се разпада и разпилява собствената ци.
Гмурнах се през промеждутъчните плоскости и се издигнах над и отвъд Земята — колкото се може по-надалеч. Съвсем скоро щях да узная причината.
Още миг… да, все още съм жив. Всичко е наред.
Почаках още малко, след това се завъртях и литнах право към плоскостта, на която ме бяха атакували. Отвъд определена точка отново ме завладяха неприятните симптоми, ето защо поспрях и изчаках да се уталожат. Приближих се още малко, като се прокрадвах между плоскостите. Преди да проникна в онази, към която се стремях, постарах се да стана напълно невидим. Наоколо все още витаеше онова страховито усещане, а Планината на Конската глава — от която бях зяпал наоколо само преди няколко минути — бе изчезнала.
На около трийсет мили северно Планината на Орловата глава изглеждаше непокътната, също и Ястребовото гнездо — на трийсет и пет мили в западна посока. Огледах ги внимателно, докато летях на изток, към къщи. Още един подобен удар и нямаше да ме има.
Преоблякох се с червено наметало, червени ботуши и шапка и се насочих към гробището, където Тувон и Вис държаха тяхната бутилка в един стар мавзолей.
— Чук! Чук! — или най-близкият възможен еквивалент на любезно предупреждение за появата ми, преди да стъпя вътре. Прислужникът, който ме познаваше, ме поздрави почтително и ме отведе при Вис, приела облика на осемгодишно китайско девойче. Косата й беше разпусната, а златистата й кожа направо сияеше от невинност.
— Кай Рен — произнесе тя с глас като сребърни звънчета. — Каква приятна изненада! Ще пиеш ли с мен чай?
— Да, с удоволствие.
Отпуснах се върху купчина меки възглавници.
— Но какво има? Изглеждаш ми разтревожен.
— Току-що стреляха по мен с теронична пушка — произнесох аз.
— Тероничните пушки са забранени от времето на Демоничните войни — отбеляза невъзмутимо Вис. — Употребата им се смята за престъпление, преследвано от закона. С подобно пушкало можеш да свалиш дори някой бог.
Кимнах.
— Във всеки случай, няма по-сигурен начин да се справиш със сериозен противник — бил той бог или демон.
— Я по-добре ми разкажи какво се случи.
— Получих съобщение от един млад демон. Снощи на Босоногата планина щяло да има голямо състезание по маджонг2 и Девор, който е доста добър играч, възнамерявал да опразни джобовете на Въжеиграча, за да изплати поне част от дълговете си.
Поднесоха чай. Взех чашата и отпих.
— Нали знаеш, че умът на Девор сече, стига да не е прекалил с имбуйето.
Тя кимна.
— Прекарала съм немалко приятни часове в наддаване с него. И какво стана после?
— Исках да гледам играта, а и да поразуча дали някой от присъстващите не е свързан със смъртта на О’Кифи. В началото смятах да поседя сред тях, невидим, разбира се, и да ги наблюдавам. Но някои от тях имат тънък усет за чуждо присъствие, така че реших да се установя на около трийсет мили от мястото — на Конската глава — и оттам да ги следя с помощта на магична тръба.