Това попадна право в целта.
— Беше заета. Пък и ние с теб имаме сметки за уреждане.
— Как ме откри? — попитах, печелейки време, за да могат другите да си осигурят преднина. Ба Уа вече се беше измъкнал, но Скитника и Разпилени лунни лъчи продължаваха да се навъртат наблизо, все така невидими. Изглежда не смятаха да изпълнят нареждането ми.
— Уеноби… — той посочи виолетовия октопод — ни отведе в последното ти леговище на Земята. След това претърсихме бутилките. Не си беше дал особен труд да скриеш тази.
— Довел си богове на Земята — произнесох укорително. — Забрави ли, че е забранено от последния мирен договор? Не помниш ли, че Земята трябваше да остане изцяло във владение на демоните?
— Тези договори вече не важат — отряза Тувон. — Сега майка ми е законът — тя и По Шиан.
— Димящ дух — намеси се Уеноби с дрезгав и гърлен глас, — защо си губиш времето с това нищожество? Убий го или го залови, ако искаш, и нека да тръгваме.
Ухилих се любезно на нахалника.
— Страх го е от мен — обясних спокойно. — Два пъти вече съм го побеждавал. Бои се да не станат три.
Тувон едва не експлодира от гняв.
— Не ме е страх!
— Ами нападни ме тогава.
Той показа на другите, че иска да отрежат пътя ми за бягство. Прозях се отегчено и разроших коса със свободната си ръка.
— Не можеш ли да се справиш сам, та викаш на помощ боговете? Защо не пратиш да доведат още, а? Всъщност, не е ли по-добре да извикаш маминка?
— Отстъпете назад — изръмжа той. — Сам ще се справя с него.
— Не рискуваш ли? — попита един от боговете. — Все пак, той е Богоубиеца.
— Млъквай, Моксабанши! — изрева Тувон. — Ако те е страх да се биеш с него, кажи си го!
Още недовършил, той се хвърли към мен. Долната част на тялото му беше като стълб от дим, сред който се вихреха прашни частици. Дори не извади оръжие — закривените му нокти, десет на брой, бяха достатъчно остри.
А аз?
Насочих пушката, която бях държал през цялото това време, и дръпнах спусъка. Оръжието беше нагласено на автоматична стрелба и аз изпразних целия пълнител. Вярно, че пушката не беше теронична, но все пак бе заредена за лов на демони — по-конкретно срещу мен.
От дулото бликнаха плътни стрели от чиста енергия, които оставиха болезнени следи върху ретината ми и накараха въздуха да се разтърси от оглушителен, ритмичен тътен. Когато приключих с пълнителя, Тувон Димящия дух лежеше само на сантиметри от краката ми, с разкъсани гърди и изтърбушен корем. Само лицето му бе останало непроменено — все така изкривено от гняв и болка.
— Кой е следващият? — попитах и завъртях цевта към боговете. — Кой иска да опита от специалитетите на Богоубиеца?
Моксабанши погледна спътниците си, сетне Тувон. За момент си помислих, че смята да ме нападне. Някой от невидимите ми съюзници изглежда бе споходен от същата идея, защото небето над мен внезапно се озари в лазурно-синьо. Дочух далечен вой — лаком призив на някакво многоглаво животно.
— Е? — повторих. — Кой е следващият?
Уеноби пое въздух отдолу, досущ като медуза.
— Дойдох тук само за да помогна на Тувон.
— Тогава, разкарай се. Докато не съм ти вдигнал мерника.
Той изчезна и след него се изгуби и другият, с глиганската глава. Успях да заема по-добра позиция, в която Скитника и Разпилени лунни лъчи можеха да ме прикрият. Не хранех илюзии за шансовете си срещу който и да било бог — дори и някой от тази сбирщина. Но бях готов да се сражавам, ако ме принудят — и те го знаеха.
Моксабанши доближи трупа на Тувон, огледа го внимателно, сетне вдигна поглед към мен.
— Тази игра вече не ми е по вкуса — отбеляза той. Другите двама пристъпваха зад него нерешително. — Скайуомиш, Звичи, вдигнете останките на този нещастник. — Той ме погледна и се ухили злобно. — Кай Рен, зная един далеч по-лесен начин да ти видя сметката, без да си цапам ръцете с теб и с тези, които усещам да се навъртат наоколо.
Скайуомиш и Звичи изчезнаха с тялото на Тувон.
— Достатъчно е да покажем на Вис как си постъпил с едничкия й, любим и непрежалим син.
Моксабанши се изсмя и се разтвори в облак зеленикав, отвратително смърдящ дим.
След като се уверих, че е изчезнал, погледнах към мястото, където се бяха събрали моите спътници.
— Той е прав — рекох. — Вис няма да е никак щастлива. Ама съвсем никак.
Малко по-късно се материализирах в къщата на Сливка и събрах останалите бутилки. За щастие Тувон ги бе оставил там, където си бяха. Увих ги грижливо в хавлиени кърпи и тъкмо ги подреждах в един кашон, когато долових движение във въздуха.
— Здравей, Сливке — рекох и се обърнах.
— Откъде знаеше, че съм аз?