— Бутилката ми каза.
— Естествено. Трябваше да се досетя.
Тя застана до мен.
— Върнах се да взема някои неща. Ти свърши ли?
— Почти. Сложих два пуловера в кашона. Може да ми потрябват.
— Хубаво. И какво ще правиш сега?
— Ще скрия всички бутилки, освен оранжево-зелената и кристалната.
— И как смяташ да го направиш?
— Много си любопитна.
— Има защо. Предишния път, когато скри у дома бутилките, цялата къща беше преровена от демони и богове.
— Имаш право. Ще пусна този кашон в океана. Движещата се вода пречи на всякакви опити за издирване — дори чрез гадаене. А след това ще преместим временния щаб в тази бутилка — посочих кристалната. — Избрах я, защото вътре в нея е оранжево-зелената.
— Някой живее ли там?
— Не. Имаше един будистки мъдрец за няколко века, но накрая се измори да чака просветлението и се премести в друга бутилка, където е пълно с даоисти. Сега спорят върху религиозни теми. А ти защо се върна?
— Исках да взема още патрони за пистолета. Драконът на дядо смята, че шансовете да участваме в нови битки са доста големи.
— Не се и съмнявам.
Почувствах известно разочарование — надявах се да изтъкне друга причина. Всъщност, какво толкова исках? Да ме харесва Сливка? Ако ставаше въпрос за чувства, Разпилени лунни лъчи би ми подхождала далеч повече, а и не биваше да загърбвам политическите дивиденти от един брачен съюз с тяхното семейство. Да я зарежа заради една жена, щеше да е непростимо оскърбление.
— Хайде, събирай си нещата — подканих я аз. — След няколко минути ще съм готов.
— Разбрано.
Тя излезе. Чух я да се изкачва нагоре по стълбите, а когато се появи отново, носеше раница и шапката си.
— Помага ми да се съсредоточа — обясни, когато я погледнах учудено.
— Добре. Можеш ли да пъхнеш две бутилки в раницата?
Тя кимна и докато ги нагласяваше, огледа с любопитство оранжево-зелената.
— Чудна работа. Като си помисля, че дядо и останалите са вътре.
— Е, не съвсем.
— Зная… Кай Рен? — тя вдигна тъмните си очи към мен.
— Аха?
— Твоят душегубец…
— Какво за него? — почувствах тревога, предусещайки какво може да последва.
— Изчезнал е. Бях го скрила под моето легло. Но сега го няма.
Не попитах дали е сигурна. Знаех, че е проверила внимателно. Досещах се и къде може да е попаднал мечът.
— Тувон не го използва при боя с мен. Нали разбираш какво означава това?
Тя кимна, изражението й бе виновно.
— У Вис е — бе краткият й отговор.
— Да. Тувон й го е дал, за да измие позора от предишните си пропуски. След това е тръгнал по следите ни.
— Не изглеждаш особено разтревожен.
— Обезпокоен съм — признах. — Все пак, поне знаем къде е проклетият меч.
— Ужасно съжалявам.
— Не си знаела, че ще ни проследят. Аз трябваше да го предвидя. — Намръщих се. — Отново постъпих глупаво. Е, няма какво повече да му мислим. Хващай дръжката — ще се преместим в една от пътешественическите равнини.
— Защо просто не ме прибра в някоя от бутилките? — попита тя. — Така ще ти тежа повече.
— Ами защото… е, после ще ти обясня. Всъщност… — поех си дълбоко дъх и направих първия опит за преместване. — Исках да сме заедно.
Не успях. Навън се зазоряваше.
— Какво да правя? Да се хвана за дръжката ли?
— Освен ако не искаш твоят скромен слуга да те държи за ръката.
— Хайде да не прекаляваме — рече тя, но неочаквано ми протегна свободната си ръка.
Поех я. Почувствах странна отпадналост в гърдите. Искрено се надявах, че не съм се изчервил, и същевременно бях споходен от ужасното съмнение, че съм го направил.
Напънах се и… този път се преместихме.
Възвърнах си самообладанието, когато се озовахме в пътешественическата равнина. Сливка наблюдаваше с интерес как се ориентирам по сферата.
— Прилича ми на устройството, което използва Скитника.
— Защото е от същия тип. Но неговото е по-съвършено. Това е само карта.
— Обърнал си я на Англия.
Тя се наведе и аз подуших парфюма й. Жасминов.
— Не — поправи се. — Това е Ирландия. Нали каза, че ще пуснем кашона в океана?
— Така е, но искам да го направя в териториалните води на ирландските магьосници. Заявили са на всеослушание, че не желаят да се намесват в нашата война. Това означава, че няма да позволят на никого да тършува из тяхната територия.
— Умно!
— Благодаря.
Пътешествието до Ирландско море ни отне повече време, отколкото ако притежавах предишната си сила, но докато мъничката ръка на Сливка бе сгушена в моята, не бих искал да бързам заникъде. Показах се за кратко от пътешественическата равнина, колкото да пусна кашона във водата.