— Късмет — пожелах му, когато се изгуби сред вълните.
— Дано морето не го изхвърли на брега — промърмори до мен Сливка.
— Не би трябвало. Придадох допълнителна тежест на бутилките. Ще се спусне право надолу.
— Хубаво — рече Сливка и измъкна ръката си от моята. — А сега какво?
— Отиваме в кристалната бутилка. След вас, госпожице. И да не забравим бутилката с желанията. Време е да повикаме нашите приятели.
— Какво ще правим с кристалната бутилка?
— Ще помоля Скитника да я отнесе в равнината с чорапите.
Тя се засмя. Вероятно си спомни колко изненадан бе дядо й, когато се озовахме там.
— Чудесна идея. Какво ли не можеш да намериш в чекмеджето за чорапи!
Дори кучетата предпочетоха да се присъединят към нас в новото ни скривалище.
Събрахме се пред огнището, в уютната каменна къща. Вътрешността на кристалната бутилка бе създадена по идея от една зимна приказка. Времето тук беше студено, но не неприятно, точно колкото да те накара да седиш по цял ден пред огъня и да си сръбваш чай или топло какао.
Аз предпочитах чай. Неколцина от останалите се спряха на какаото. Из въздуха се носеше аромата на напитките, примесен с мириса на влажна кучешка козина. За разлика от оранжево-зелената бутилка, която бях завършил тъкмо преди да започнат проблемите ми, тази беше от един стар проект и бе предназначена да демонстрира всички удобства и приятни страни на живота.
Моите спътници почти бяха задрямали, когато заговорих:
— Ще ви призная, че никога не съм се замислял върху начина на живот, който водя, но като погледна назад през годините, виждам едно постоянно изплуващо противоречие, което все не мога да си обясня.
Ли Пао пръв премигна и ме погледна стъписано.
— За какво говориш?
— Винаги съм смятал демоните за самотници например, макар всички факти да говореха противното. Беше ми по-лесно да не обръщам внимание на това противоречие.
— Противоречие? — повтори сънено Разпилени лунни лъчи. Отново бе възприела формата на изящна китайска кукла, загърната в наметало от нефритенозелена коприна.
— Ти живееш с баща си и с цял куп прислужници. Освен това той си има чираци и купувачи, които непрестанно се навъртат в дома ви. Девор е заобиколен от своите отрепки. Дори Скитника — за когото се знае, че предпочита да пътешества сам, — има приятели и роднини, които посещава. А аз живеех съвсем сам — заобиколен от собствените си изделия и един човек.
— Така е — съгласи се Разпилени лунни лъчи. — Всички те смятахме за доброволен отшелник и уважавахме решението ти.
— Решение, да — кимнах. — Но чие решение? В мен се пробужда подозрението, че не е мое.
— На Вис? — подметна Скитника.
— Може би. Най-вероятно. Съществуват и други противоречия в моето поведение. Някога бях войн — при това един от прочутите. Сетне, след последната голяма битка, се превърнах в домошар, дори в пацифист.
— Решихме, че си се изморил да риташ задници — намеси се Ба Уа. — Какво повече има да доказва някой, когото са нарекли Богоубиеца?
— Именно това е следвало да си мислите — кимнах усмихнато. — Но пак повтарям, не помня да съм вземал подобно решение. Просто се оставих на течението. Скрих се в бутилката си и започнах да правя други бутилки. Едни задържах, други продавах, но защо продължавах да се занимавам с това без прекъсване?
— Може би си търсил съвършенството? — предположи Разпилени лунни лъчи, която като естет и художник познаваше добре импулсивността на артистичната натура.
— Не е изключено. Или някой, който е открил за какво още могат да се използват моите бутилки, е намислил да получи от мен повечко.
— Като Вис например — добави Скитника.
— И защо — продължих да разсъждавам на глас — съм толкова податлив на емоции, каквито другите демони не могат да изпитват? Дори Вис знаеше, че съм обичал Оливър О’Кифи като роден брат. Така беше. Но защо? Не си спомням да съм изпитвал подобно нещо, когато сестра ми загина в една от последните битки. Приех загубата й като нещо, което рано или късно щеше да се случи.
— Може би усамотеният ти начин на живот е събудил в теб подобно предразположение? — подметна Ли Пао.
— Съмнявам се. Подозирам, че е резултат от нечии потайни въздействия. Когато ме превърнаха в човек, веднага се почувствах като такъв. Дали някой не ме е подготвял от дълго време за подобна промяна — да обичам като човек, макар да съществувам като демон?
— Но защо? — попита Разпилени лунни лъчи. Разговорът очевидно не й се нравеше. Както често съм го обсъждал с Вис и Тувон, демоните имат свой кодекс на честта и лоялността, но винаги са гледали на обичта като на типична човешка слабост.