— Защо ли? За да бъда податлив на манипулации, ето защо. Виж какво направи с мен обичта! Рискувах живота си, за да отмъстя за смъртта на Оливър О’Кифи — не защото някой бе посегнал на моята собственост, а защото го обичах! Ами любовта ми към Вис — до какво доведе? Допуснах врагове в дома си, не обръщах внимание на чужди предупреждения и накрая бях лишен от всичко, което ценя.
Гласът ми почти бе прераснал във вик. Шамбала вдигна уплашено глава от мястото, където дремеше край кутретата.
— Малко по-тихо, господарю Кай, моля те.
— Съжалявам.
— Значи ти обичаш Вис? — попита нерешително Сливка.
— Обичах я — признах откровено. — Но сега, когато виждам, че съм бил жертва на илюзия, не зная какво изпитвам към нея. Може би омраза.
— О!
Скитника наруши пръв дългото мълчание, което последва.
— Интересна теория, Кай Рен, но съществува ли някакъв начин да я докажеш?
— Ли Пао би могъл да го направи. Ако надзърне в миналото ми. Сигурно там има заклинания, които да попречат на подобни опити, но все пак…
— Ставам все по-добър в това — продължи вместо мен старецът. — Мисля, че ще се справя, ако добавиш една-две капки кръв към обичайната смес от вода и олио.
Отне му половин час съсредоточена работа, преди да открие отговорите, които търсехме. Наистина имаше блокиращи заклинания, но Ли Пао ги заобиколи умело. Вярно, че някои от изображенията бяха доста неясни, но пък напълно достатъчни, за да потвърдят подозренията ни.
Вис, с помощта на Белкази, бе потиснала войника в мен, замествайки агресивността ми с желание да създавам нови и все по-съвършени стъклени творения. Двамата бяха подготвяли всичко отдавна и внимателно, стъпка по стъпка, без излишна припряност, уверени, че ще удари техният час. Закъде да бързаш, когато си практически безсмъртен, а добре подготвеният план е единственият залог за успех?
Когато ме превърнали в човек, магията, която властвала над мен, била неутрализирана, защото била свързана с моята демонична ци — с други думи, с душата ми. Освен това научихме нещо, за което въобще не подозирах. Не бях открил по случайност Ширики и Шамбала. Бяха ми ги подхвърлили, за да ме държат под око. Но Вис и По Шиан не бяха допуснали, че с течение на времето ще спечеля доверието и обичта на кучетата.
— Те бяха много лоши с нас, господарю Кай — отбеляза Ширики. — Оставиха ни да гладуваме, прокудиха ни от последния ни дом. Принудиха ни да служим на създание, което е мразено от целия ни род.
— Благодаря — промърморих.
— А ти — продължи Шамбала, — ти ни даде храна и подслон, а сетне ни дари със свобода. Единственото, което ни потискаше, бе, че сме далеч от Първородния свят и не можем да си имаме деца. Но сетне, когато ни беше позволено да се върнем, боговете оскверниха дори това наше желание.
Тя се наведе и облиза най-близкото кутре, сякаш му се извиняваше.
— Не искахте ли да си родите кученца? — попита Сливка.
— О, искахме — отвърна Ширики. — Но не да се родят в робство и да служат на боговете. Искахме да живеят така, както ни позволи да живеем господарят Кай — като приятели и спътници в живота.
— Те ни отвлякоха — добави Шамбала. — Защото не им позволихме да влязат в бутилката и да ти причинят вреда. По Шиан познаваше някои древни заклинания да ни призове на служба, но все пак се наложи да ги подсили с хлороформ. Скоро обаче си даде сметка, че трябва да ни държи постоянно затворени, инак веднага ще избягаме.
Почувствах гордост заради моите верни кучета.
— Свърши ли това безумие, пак ще имате свой дом обещах им аз.
— Не се съмняваме — кимна Ширики.
Изведнъж забелязах, че всички са се втренчили в мен, дори Ба Уа, който до скоро хъркаше оглушително.
— Какво има?
Сливка се надигна мълчаливо и ми подаде едно от нейните причудливи огледалца. Надникнах в него и замръзнах — оттам ме гледаше демонично лице със синя кожа и черни полукръгове под очите. Изведнъж забелязах, че съм се издължил и че ръката, с която стискам дръжката на чаената чаша, завършва със закривени нокти.
Отново бях пълнокръвен демон и усещах цял океан от ци да се спотайва в тялото ми.
— Разчупи се и последното заклинание — обяви Ли Пао и аз знаех така, както не бих могъл да го зная допреди миг, че поддържа връзка с дракона в купата. — Това, което те караше да забравиш как да възвърнеш изгубената си сила.
— Значи аз съм роден отново. Сега вече съм готов да потърся сметка на онези, които са ме използвали хиляда години.
На лицето на Скитника разцъфна свирепа усмивка.
— Хайде да се свържем с чичо ми и с бащата на Разпилени лунни лъчи — предложи той. — Време е да разберем какво е станало у дома.