— Добре — съгласи се старият вълшебник. — Но все пак първо трябва да влезем.
— Да тръгваме тогава — подкани ги Фелдегаст и пак приглади роклята си.
Тръгнаха през двора с полюшваща се походка, като на гролимите по време на религиозни церемонии. Осветеният прозорец изглеждаше като горящо око, проследяващо всяко тяхно движение.
Дворът не беше много широк, но Гарион имаше чувството, че го прекосяват с часове. Накрая все пак стигнаха вратата. Тя беше голяма, черна и украсена с нокти на неизвестен страшен звяр като вратите на всеки храм на гролимите, които Гарион беше виждал. Стоманената маска, закрепена над нея, беше загубила блясъка си и ръждата придаваше на студеното красиво лице болен и отблъскващ вид — беше се стекла на червено-кафяви капки по бузите. Гарион потрепери от ужас, като си спомни за огнените сълзи, потекли по лицето на поразения бог миг преди да настъпи смъртта му.
Изкачиха се до черната врата и немият гигант Тот я отвори, бавно и много предпазливо.
Коридорът беше осветен от една-единствена факла в дъното. Срещу вратата, както беше казал Фелдегаст, имаше широко стълбище, водещо нагоре в мрака. Стъпалата бяха отрупани с нападали камъни, а от потъналия в плътни сенки таван висяха паяжини. Все така с тържествената походка на гролим Белгарат ги преведе по коридора и пое нагоре по стълбите. Гарион го следваше бавно, въпреки че всяка частица от съществото му подсказваше да бяга. И изведнъж нещо зад тях издрънча, блесна светлина и нечий груб глас викна:
— Какво правите тук? Кои сте вие?
Сърцето на Гарион се сви и той се обърна. Долу стоеше мъж с дълга ризница, шлем и щит в десницата му пламтеше факла.
— Слезте веднага! — викна мъжът.
Гигантът Тот покорно се обърна — качулката скриваше лицето му — и кротко заслиза по стъпалата.
— Всички! — пак викна пазачът на храма. — Слезте в името на бога на ангараките.
Тот слезе долу и очите на пазача внезапно се разшириха — бе видял, че робата на исполина не е черна.
— Ти не си чандим — възкликна той. — Ти си… — И млъкна, защото огромната ръка на Тот го сграбчи за гърлото и го вдигна над земята. Пазачът изтърва факлата и зарита, съпротивявайки се с всички сили, а великанът почти небрежно махна шлема му и блъсна главата му в каменната стена. Тялото на мъжа в ризницата потрепера и той изпадна в безсъзнание. Тот нарами безжизненото тяло и се изкачи по стълбите.
Силк се върна, вдигна стоманения шлем и угасналата факла и настигна останалите.
— Винаги отстранявай доказателствата — измърмори той на Тот. — Престъплението няма завършен вид, докато не си почистил след себе си.
Тот се изсмя.
В горния край на стълбите по стъпалата имаше листа, донесени от вятъра. Паяжините висяха на парцали като прогнили завеси, полюлявани от вятъра, промъкващ се със стонове през изпочупените прозорци.
Вторият етаж беше в пълен безпорядък. Дебел пласт сухи листа, донесени от бурите и ветровете, покриваше пода. Огромната празна рамка на прозорец в дъното на коридора бе почти изцяло обрасла с гъст бръшлян, който шумолеше и се люлееше. Вратите бяха изгнили и само парчета, напомнящи за тях, висяха на пантите. Стаите зад тези врати бяха пълни с листа и прах, а мебелировката и постелките бяха послужили на множество поколения трудолюбиви мишки да отгледат потомството си. Тот внесе в една от мрачните стаи своя пленник, който все още не бе дошъл в съзнание, и завърза ръцете и краката му. След това сложи парцал в устата му, за да осуети всеки опит за вик в случай, че пазачът се събуди преди разсъмване и реши да издаде присъствието им в сградата.
— Светлината идваше от другия край на къщата, нали? — попита Гарион. — Какво има там?
— Това са покоите на самия Торак — отговори Фелдегаст и нагласи фенера така, че да излъчва съвсем слаба светлина. — Тронната зала на мрачния бог е там. Ако желаете, просто за забавление ще ви покажа дори личната му спалня, където бихте могли да поскачате на голямото му легло — или поне на онова, което е останало от него.
— Не изгарям от желание.
— Бил ли си наскоро тук? — обърна се Белгарат към фокусника.
— Да, преди половин година.
— Имаше ли някой? — попита Се’Недра.
— Никой, скъпа. Беше празно като в гробница.
— Това се е случило преди Зандрамас да пристигне в разрушения дворец, Се’Недра — напомни й тихо Поулгара.
— Защо питаш, Белгарат? — поинтересува си Фелдегаст.
— Не съм идвал тук след битката във Воу Мимбре — отговори Белгарат, докато се придвижваха из потъналата в пълен безпорядък стая. — Тогава постройката беше в доста по-добро състояние, но ангараките бездруго не се славят със здравината на своите строежи. Какво е положението с хоросана?