— Изглежда, избухливият ми приятел има право — прошепна Фелдегаст. — Хоросанът наистина се е изронил и просто трябва да изметем листата и да надникнем през дупките в пода. Хайде да видим кой се е подслонил в дома на Торак.
Изведнъж Гарион беше обзет от странното чувство, че това вече му се е случвало. Спомни си двореца на крал Анхег във Вал Алорн и как беше последвал човека в зеленото наметало, който вървеше през изоставените, пусти зали. Двамата бяха стигнали до място, където ронещият се хоросан позволяваше звуците от долния етаж да се чуват съвсем добре. В същия момент кралят на Рива се сети и за нещо друго. Когато бяха в Тол Хонет, Белгарат беше казал, че нещата, които им се случват по време на преследването на Зедар и Кълбото, най-вероятно ще се случат отново. Това беше така, защото отново щеше да има среща между Детето на Светлината и Детето на Мрака. Гарион се опита да се отърси от това чувство, но не успя.
Заеха се да махат листата от пода на някогашния склад, като много внимаваха да не вдигат шум, а после всеки си избра възможно най-добро място, откъдето да чува разговора на непознатите.
Залата под тях беше просторна. От прозорците се спускаха дрипави завеси, димящи факли горяха в метални скоби, закрепени на стените, а по пода имаше прах и боклуци, натрупани през вековете.
Помещението беше пълно с гролими в черни одежди, малко на брой зле облечени каранди и множество пазачи на храма в бляскави доспехи. Най-отпред, строени като отряд войници, опрени на предните си лапи, стояха в очакване десетки от прочутите хрътки на Торак. Пред тях се издигаше черен олтар, по който личаха пресни следи от жертвоприношения. От двете му страни горяха мангали. До стената върху внушителна платформа се издигаше голям златен трон, зад който висяха разкъсани завеси, обвиващи огромен барелеф с образа на Торак:
— Това е тронната зала на бога с изгореното лице! — прошепна Фелдегаст.
— Това са чандими, нали? — прошепна на свой ред Гарион.
— Да, чандими са — полузверове, полухора. Малко ме учудва, че Урвон е решил да допусне кучетата тук, но пък, от друга страна, Ашаба винаги е била подходяща единствено за развъждане на кучета.
Мъжете в тронната зала очакваха нещо. Това беше очевидно от начина, по който нервните им погледи се стрелкаха към трона.
След миг опушеният въздух се разтрепера от страшен удар на гонг.
— На колене! — изкомандва силен глас. — Изразете покорството и уважението си към новия бог на ангараките.
— Какво? — възкликна Силк приглушено.
— Гледай и мълчи — скара му се Фелдегаст.
Отдолу се разнесе мощен тътен на барабани, последвани от оглушителен ек на фанфари. Разкъсаните завеси до златния трон се разтвориха и влязоха две колони гролими, облечени в черни одежди. Пламенните възгласи не престанаха дори когато насъбралите се в залата чандими и пазачи на храма паднаха на колене.
Тътенът на барабаните не отзвучаваше. Изведнъж между завесите се показа облечена в дреха от златотъкан плат фигура с корона на главата. Тя се придвижваше, без да обръща и капчица внимание на шумната сбирщина, и беше обгърната от сияещ ореол. Гарион усети волята, поддържаща сиянието. Човекът вирна брадичка, изпълнен с безкрайно високомерие и чувство за превъзходство. По лицето му имаше петна здрава кожа и други с ужасяващ белезникав цвят на мъртва тъкан. Нещо в този човек накара кръвта на Гарион да замръзне — очите му бяха напълно лишени от разсъдък.
— Урвон — промърмори Фелдегаст и рязко си пое дъх. — Ах ти, петнист кучи сине!
Напевният акцент, характерен за фокусника, беше изчезнал напълно.
Лудият беше следван по петите от друга фигура, изцяло обгърната в сянка. Тайнственият непознат зад Урвон носеше черна дреха с качулка, която скриваше лицето му. Одеждата му не беше като на обикновените гролими, а сякаш беше сраснала с тялото му. Гарион усети ледената заплаха, която се излъчваше от него — въздухът около тъмната фигура беше пропит с абсолютното зло.
Урвон се качи на платформата и седна на трона. Лицето му изразяваше убийствено високомерие и смазваща гордост. Злите, лишени от разсъдък очи се взираха в пространството, изпъкнали и изцъклени като на диво животно. Обгърнатият от сянка силует застана зад лявото му рамо; наведе се и започна да шепне нещо в ухото му.
Чандимите, пазачите на храма и карандите продължиха да викат, а хрътките им пригласяха ревностно, докато последният ученик на Торак се къпеше в блясъка на тяхното преклонение. Десетина от облечените в черно чандими пропълзяха напред на колене — носеха позлатени сандъчета, които оставиха почтително пред платформата. Когато ги отвориха, Гарион видя, че са пълни с червено ангаракско злато и скъпоценни камъни.